Нора Робъртс - Синя далия

Наля й още чаша кафе.

— Така е. Но не заради повръщането на Люк. След това се успокои и спа като бебе. Ала ми каза нещо, заради което почти не можах да мигна.

Той опря лакти на преградния плот и се наведе напред.

— Разкажи всичко на татко.

— Твърди, че… — Стела се огледа и наостри слух за стъпките на момчетата надолу по стълбите. — … някаква русокоса жена идвала в стаята му нощем и пеела.

— Аха.

Дейвид взе кърпа и започна да забърсва плота.

— Какво искаш да кажеш с това „аха“ и тази глуповата усмивка?

— Хей, усмивката ми е израз на самодоволна насмешка и не е глуповата.

— Дейвид!

— Стела! — рече той със същото строго изражение. — Роз ти е казала, че в къщата има призрак, нали?

— Спомена, но има един малък проблем. Призраците не съществуват.

— Тогава значи някаква блондинка се промъква в къщата всяка вечер, влиза в стаята на момчетата и запява? По-правдоподобно ли ти се струва?

— Не знам какво става. Чух някого да пее и усетих… — Нервно усука каишката на часовника си. — Все пак идеята за призрак ми се струва нелепа. Но нещо става с момчетата ми.

— Страхуват ли се от нея?

— Не. Може би просто ми се е сторило, че чувам някого да пее. А Люк е на шест години. Може да си въобрази всичко.

— Попита ли Гевин?

— Не. Люк каза, че и двамата са я виждали, но…

— Аз също.

— О, моля те!

Дейвид изпра кърпата, изцеди я и я окачи на ръба на мивката да изсъхне.

— Само като дете, но я видях няколко пъти, когато гостувах тук с преспиване. Отначало адски ме плашеше, просто свикнах с присъствието й. Можеш да попиташ Харпър. Той я е виждал доста често.

— Добре. Чий дух предполагаш, че витае в тази къща? — Стела тръсна ръце, когато чу забързан тропот по стълбите. — Чао.

Опитваше се да забрави и от време на време успяваше погълната от работата си. Но мислите отново се промъкваха в съзнанието й и не й даваха покой, както и приспивната песен на призрака.

Около обяд остави Хейли да засажда луковици в сандъчетата, а Руби да работи в офиса, грабна бележник и се запъти към оранжерията за присаждане.

„С един куршум — два заека“, помисли си.

Днес звучеше музика от Рахманинов. Или Моцарт? От когото и да беше, партиите на флейтите и цигулките бяха изсвирени с голяма страст. Мина покрай работните маси, инструментите, чувалите с пръст и торове.

Откри Харпър на маса в далечния край, пред купчина десетсантиметрови кофички, няколко кактуса за разсаждане и тавичка с щипки за пране, ластици, лико и буркан с денатуриран спирт.

— Какво ще правиш с този коледен кактус?

Харпър продължи работата си с ножа, докато успя да отдели кактусова издънка. Стела забеляза, че има красиви ръце. С дълги пръсти на пианист.

— Клинообразна върхова присадка явно. Трудно е, но е най-подходящият метод за този вид заради плоските стъбла. Стандартен ли ще бъде или хибрид?

Той направи вертикален разрез и отново не отговори.

— Интересувам се, защото…

Когато сложи ръка на рамото му, Харпър подскочи с приглушен вик, залитна и се блъсна в масата зад себе си.

— Мамка му! — Хвърли ножа и засмука порязания си пръст. — Мамка му! — повтори той и със свободната си ръка свали слушалките от главата си.

— Извинявай! Толкова съжалявам! Дълбоко ли е? Нека погледна.

— Само драскотина. — Извади пръста от устата си и нехайно го отърка в изцапаните си дънки. — Далеч не е така фатално, както сърдечния удар, който ти току-що предизвика.

— Дай да видя палеца ти. — Стела сграбчи ръката му. — Замърси раната.

Когато я видя да хвърля поглед към спирта, той светкавично издърпа ръката си.

— Не си го и помисляй.

— Е, трябва поне да се дезинфекцира. Искрено съжалявам. Не видях слушалките. Мислех, че ме чуваш.

— Всичко е наред. Няма страшно. Класическата музика е за растенията. Ако аз я слушам твърде дълго, ще ми се доспи.

— Аха. — Стела повдигна слушалките и доближи едната до ухото си. — „Металика“?

— Да. Моята представа за класика. — Плахо погледна към бележника й. — Какво има?

— Надявам се да разбера какво ще приготвиш за голямото откриване на сезона през следващата седмица и дали на този етап би искал да преместим нещо в оранжерията за разсаждане.

— О… — Харпър се огледа наоколо. — Доста неща може би. Водя дневник за развитието на растенията в компютъра.

— Много добре. Би могъл да ми дадеш копие. Най-добре на дискета.

— Да, разбира се. Почакай. Премести табуретката си до компютъра.

— Не е нужно да го правиш точно сега, когато си зает с по-важна работа.