Нора Робъртс - Синя далия

— Така е. Трябва да се сърдя на себе си. — Стела поклати глава и стана от облегалката. — Време е да напълня ваната. А, утре ще покажа на Хейли как се засаждат онези луковици.

— Добре. Стела… ще излезеш ли с него?

Спря се на прага.

— Може би. Утре ще реша.

В съня си виждаше цветя. Около нея се простираше вълшебна градина, пълна с млади, свежи цветове. Цареше съвършен ред, краищата й бяха идеално изравнени и нямаше ясна граница между лехите и старателно окосените тревни площи.

Цветовете се преливаха: бяло в розово, жълто в зелено с перлен блясък, нежни пастелни тонове, които сияеха, галени от златистите слънчеви лъчи.

Успокояващите им ухания бяха привлекли рояк пеперуди и любопитно колибри. Нито едни плевел не нарушаваше това съвършенство и всеки цвят бе едър и зрял, а десетки пъпки очакваха своя ред да се разтворят.

Тя бе сътворила това. Докато заобикаляше лехите, преливаше от гордост и задоволство. Беше разрохквала и подхранвала почвата, бе избрала и засадила всяко цвете на най-подходящото място. Градината изглеждаше точно въплъщение на идеите й — като снимка.

Трябваха й години, за да проектира, да полага труд и да твори. Но сега всичко, което се бе стремила да постигне, бе тук, разцъфнало в краката й.

Пред погледа й поникна стъбло, заострено и зелено, и изведнъж наруши симетрията. „Мястото му не е тук“, реши тя, по-скоро раздразнена, отколкото изненадана да го види как израства от земята и листата му се разтварят.

Далия? Тук нямаше далии. Те се намираха отзад. Лично бе засадила три високи розови в задния край на градината, точно на тридесет сантиметра една от друга.

Озадачена, наклони глава и се загледа в стъблото, което растеше и укрепваше, а над разклоненията се образуваха едри, здрави пъпки. Фантастично, толкова красиво и неочаквано.

Когато опита да се усмихне, чу… или по-скоро почувства шепот, който пропълзя по кожата й и зазвуча в съзнанието й.

Не бива да е тук. Не бива. Трябва да бъде изтръгната. Ще черпи все повече и повече сила, докато не остане нищо друго.

Потръпна. Изведнъж въздухът около нея стана хладен и неприятно влажен, а по небето пропълзяха мрачни облаци, които закриха прекрасното златисто слънце.

Тръпка на ужас скова тялото й.

Не я оставяй да порасне. Ще задуши всичко, което си създала.

Точно така. Разбира се, че не биваше да расте тук, да задушава всичко наоколо, да променя реда.

Трябваше да я изкорени, да намери друго място за нея. Да реорганизира всичко точно когато мислеше, че е завършила творението си. „Виж това“, каза си тя, когато пъпките наедряха, разтвориха се и разкриха тъмносини венчелистчета. Този цвят бе крайно необичаен. Твърде наситен, тъмен и ярък.

Изглеждаше прекрасна, не можеше да го отрече. Всъщност никога не беше виждала по-красива. Толкова силна, толкова жизнена. Вече бе станала висока почти колкото нея, с цветове колкото големи чинии.

Тя е измама. Измама.

Шепнещият женски глас, който издаваше някаква ярост, проникна в спящия й ум. Скимтейки, тя започна неспокойно да се мята в студеното си легло.

Убий я! Убий я! Побързай, преди да е станало твърде късно.

Не, не беше способна да убие нещо толкова красиво, толкова жизнено и неповторимо. Но това не означаваше, че ще я остави там, където не й е мястото, да нарушава хармонията в градината.

Всичката работа, подготовка и планиране щяха да отидат на вятъра. Просто щеше да проектира друга градина и да работи в нея. С въздишка протегна ръка, разпери пръсти и ги прокара по яркосините венчелистчета. „Ще е нужна много работа — помисли си тя. — Много усилия, но…“.

— Мамо.

— Прелестна е, нали? — промълви тя. — Толкова синя.

— Мамо, събуди се!

— Какво?

Изтръгната от съня, бързо се опомни, когато видя Люк застанал на колене до леглото й. Господи, колко беше студено в стаята!

— Люк? — Инстинктивно го загърна с одеялото. — Какво има?

— Лошо ми е на коремчето.

— Ау? — Надигна се и машинално плъзна длан по челото му, за да провери дали няма температура. „Малко е топъл“, реши тя. — Боли ли те?

Синът й поклати глава. Забеляза, че очите му блестят, сякаш са насълзени.

— Само ми е лошо. Може ли да легна при теб?

— Добре. — Отметна завивките. — Легни и се свий на кълбо, миличък. Не знам защо е толкова студено. Ще премеря температурата ти за всеки случай.

Докосна челото му с устни, когато той се сгуши на възглавницата й. Определено бе леко затоплено.