Нора Робъртс - Синя далия

Хейли свърши с поливането и спря водата.

— Е — полюбопитства тя, — значи си решила да отидеш в „Грейсланд“?

— Не знам. Може би.

След като възложи на екипа си подготовката на терасата за Гупи и засаждането на борчетата, Лоугън се зае да нарежда плочки в двора на възрастната учителка. Нямаше да му отнеме много време и следобед щеше да наобиколи другите си обекти. Обичаше да снове между няколко места. Беше свикнал.

Ако се посветеше изцяло на един проект, би го завършил твърде бързо и не би имал време за много гениални хрумвания и внезапни приливи на вдъхновение. Нищо не можеше да се сравни с миговете, в които получаваше просветление какво може да сътвори с ръцете си.

Можеше да подобри нещо създадено или да смеси старо с ново, за да се получи по-различно цялостно творение.

Бе възпитаван да уважава земята и капризите на Природата, но по-скоро от фермерска гледна точка. Когато човек е отраснал в малка ферма и е работил, борейки се със земята, разбираше какво е тя. Или какво би могла да бъде.

Баща му също обичаше земята, но по различен начин според Лоугън. Беше изхранвал семейството си благодарение на нея и когато най-сетне бе склонил да я продаде, им осигури завидно състояние.

Лоугън не можеше да каже, че фермата му липсва. Искаше нещо повече от засята нива и тревоги за пазарните цени на житото. Но изпитваше нужда да върши работа, свързана със земята.

Навярно беше загубил част от тази магия, когато живя известно време на север. Твърде много сгради, твърде много бетон, твърде много ограничения за него. Така и не успя да свикне с климата и културата там, както и Рей — да се аклиматизира тук.

Не се беше получило. Въпреки усилията и на двамата да съхранят връзката си, бракът им просто бе свършен.

Затова се бе завърнал в родния си край и най-сетне, след предложението на Роз, бе намерил своето място в личен, професионален и творчески план. Чувстваше се удовлетворен.

Постави очертания за следващия участък от пътеката и отново хвана лопатата.

За пореден път я заби в почвата.

Какво си въобразяваше? Беше я поканил да излезе с него. Можеше да го нарича както желае, но когато един мъж канеше жена да излязат заедно, това си беше любовна среща.

Нямаше никакво намерение да започва връзка с неизменно праволинейната Стела Ротшилд. Не беше негов тип.

Е, добре, беше. Залови се да разрохква пръстта между очертанията, за да я подготви за заравняване и поставяне на черен найлон. Не бе срещал жена, която да не е негов тип.

Просто харесваше породата. Млади и стари, селски момичета и изтънчени гражданки. С ум като бръснач или наивни хубавици — почти всички привличаха вниманието му.

Дори се беше оженил за една от тях, нали? Това се оказа грешка, но човек никога не преставаше да се учи.

Може би досега не си бе падал особено по типа жени, които държат на всяка цена да стане тяхното. Но винаги имаше първи път, а Лоугън обичаше новите изживявания. Вторият и третият път вече изтощаваха нервите на един мъж.

Но той не изпитваше влечение към Стела.

Е, добре, изпитваше. Леко. Изглеждаше привлекателна жена със стройно тяло. А тези коси… Едва устояваше на изкушението да ги погали — само от любопитство дали допирът до тях е така възбуждащ, както и видът им.

Но това не означаваше, че иска да се среща с нея. Достатъчно трудно беше да работят заедно. Тази жена имаше правило, ред или някаква проклета система за всичко на света.

Може би и в леглото бе така. Може би имаше напечатан правилник с точки и подточки, задължения и забрани, придружени с длъжностни характеристики.

Трябваше й малко спонтанност, нарушение на строгия ред в живота й. Не че изгаряше от желание той да е човекът, който ще й предложи това.

Просто тази сутрин му се бе сторила адски красива, а уханието на косите й — неустоимо. Освен това на лицето й се беше появила онази секси усмивка. Подвластен на импулса си, бе изрекъл поканата за „Грейсланд“.

„Няма причина за безпокойство — опита се да си внуши той. — Едва ли ще приеме“. Жена като нея не би го направила просто ей така. Имаше чувството, че никога в живота си не е правила нещо просто ей така.

И двамата щяха да забравят, че е повдигнал въпроса.

Смятайки го за необходимо поне през първите й шест месеца като управител, Стела настояваше за ежеседмични срещи с Роз, на които да й докладва за постигнатия напредък.

Би предпочела да са в точно определен час на точно определено място. Но бе трудно да убеди Роз.