Нора Робъртс - Синя далия

В прозорците се отразяваха светлини, а други струяха от тях над моравата. Сякаш я приканваха. Нима нямаше да е чудесно да я посрещнат с „добре дошла“ тук?

Дори да я изхвърлеха, поне имаше шанса да я види. Само заради това пътуването си струваше.

Продължи, вдъхвайки от уханията на нощта, на борова смола и дим от горящи дърва.

Стисна презрамката на чантата си за късмет и решително се изкачи до двойната входна врата.

Почука три пъти с една от металните хлопки.

Вътре Стела слизаше по стълбите с Паркър. Неин ред беше да го изведе на разходка. Извика:

— Аз ще отворя.

Паркър вече лаеше, когато стигна до вратата. Видя момиче с прави, модерно оформени кестеняви коси и скулесто лице, на което се открояваха огромни бледосини очи. Усмихна се, показвайки леко кривите си зъби, и се наведе да погали Паркър, който подуши обувките и.

— Добър вечер — поздрави Хейли.

— Добър вечер.

„Откъде се взе тази, по дяволите“, помисли си Стела. Не видя кола отпред.

Момичето изглеждаше на около петнадесет години, и очевидно бе в напреднала бременност.

— Търся Розалинд Ашби. Розалинд Харпър-Ашби — поправи се тя. — У дома ли е?

— Да, горе е. Заповядайте.

— Благодаря. Аз съм Хейли. — Подаде ръка. — Хейли Филипс. С госпожа Ашби сме далечни роднини.

— Стела Ротшилд. Влезте и седнете. Ще потърся Роз.

— Чудесно. — Хейли въртеше глава и се стараеше да огледа всичко, докато Стела я водеше към приемната. — Ах! Просто нямам думи!

— И аз реагирах така, когато влязох за първи път. Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Може би е по-добре да почакам, докато… — Остана права и се приближи към камината. Чувстваше се като в телевизионно шоу или филм. — На работа ли сте тук? Нещо като икономка?

— Не. Работя в градинарския център на Роз. Като управител. Трябва да седнете.

— Не се безпокойте. — Хейли потърка издутия си корем. — Прекарахме целия ден седнали.

— Веднага се връщам.

Водейки Паркър за каишката, Стела забърза обратно по стълбите и сви към крилото на Роз. Беше ходила там само веднъж, когато Дейвид й показваше къщата, но по звука на телевизора откри Роз в хола й.

Даваха архивен черно-бял филм. Не че Роз гледаше. Седеше на старинно бюро, облечена с широки джинси и памучен пуловер, и нахвърляше скици в бележника си. Краката и бяха боси и за своя изненада, Стела забеляза, че ноктите й са лакирани в ярко бонбоненорозово.

Почука на касата.

— Да? О, Стела, радвам се да те видя. Тъкмо нахвърлях една идея за напречна градина покрай северната стена на офисите. Хрумна ми, че може би ще привлича клиенти. Да влязат и да поразгледат.

— Ще погледна скицата, разбира се, но долу те чака едно момиче. Хейли Филипс. Каза, че е твоя роднина.

— Хейли? Нямам братовчедка на име Хейли.

— Млада е. Има вид на тийнейджърка. Хубава е, с кестеняви коси и сини очи, по-висока от мен. Бременна е.

— О, господи! — Роз се почеса по тила. — Филипс… Филипс. Сестрата на бабата на първия ми съпруг беше омъжена за един Филипс, струва ми се.

— Е, наистина каза, че сте далечни роднини.

— Филипс. — Затвори очи и потърка челото си с пръст, за да опресни паметта си. — Сигурно е момичето на Уейн Филипс. Той почина миналата година. Е, най-добре е да отида да видя за какво е дошла. — Роз стана. — Момчетата легнаха ли си?

— Да, току-що.

— Тогава ела с мен.

— Не мислиш ли, че е по-добре…

— Трезвата ти преценка може да ми бъде от полза.

Стела отново поведе Паркър, надявайки се пикочният му мехур да издържи, и тръгна с Роз.

Хейли се обърна, когато влязоха.

— Това е най-разкошната стая, която съм виждала. Толкова е уютна и те кара да се чувстваш специална само защото седиш в нея. Аз съм Хейли. Дъщерята на Уейн Филипс. Баща ми беше роднина на първия ви съпруг по майчина линия. Изпратихте ми много мило съболезнователно писмо, когато той почина миналата година.

— Помня. Виждала съм го веднъж. Харесвах го.

— Аз също. Извинявайте, че дойдох така, без да се обадя и да попитам, а и не очаквах да пристигна толкова късно. Преди малко имах неприятности с колата.

— Не се безпокой. Седни, Хейли. В кой месец си?

— Наближавам шестия. Бебето трябва да се роди в края на май. Трябва да се извиня и че бензинът ми свърши точно на входа на имението ви.

— Ще се погрижим за колата ти. Гладна ли си, Хейли? Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, госпожо, всичко е наред. Преди малко спрях, за да вечерям, но забравих да нахраня и колата. Имам пари. Не искам да си помислите, че съм на червено и съм дошла за милостиня.