Нора Робъртс - Синя далия

Всъщност му се струваше, че в нея няма нищо друго освен благоразумие.

Може би щеше да го изненада. Обичаше изненади — като онази, която бе изживял, когато се запозна с децата й. Бе очаквал да види две добре възпитани роботчета, които плахо поглеждат към властната си майка, преди да кажат и дума, а се бяха оказали нормални, интересни и забавни хлапета. Безспорно се изискваше въображение, за да се справяш с две палави момчета.

Може би беше досадна само когато ставаше дума за работа.

„Е — каза си той с усмивка, докато отрязваше поредния клон, — и аз мога да я ядосам“.

Остави я да чака, докато той свърши работата си. Трябваха му още тридесет минути, през които си даваше вид, че не я забелязва. Все пак успя да види как Стела извади фотоапарат, а после и… о, господи, бележник от чантата си.

Видя и как се бе приближила и заговорила работниците му, както и погледите, които Дик крадешком хвърляше към нея.

Дик беше пълна трагедия в общуването, особено с жени. Но работеше неуморно и вършеше дори най-неприятните дейности с идиотска усмивка. Сам, който имаше повече здрав разум в големия си пръст, отколкото Дик в цялото си хилаво тяло, слава богу, притежаваше и толерантност и търпение.

Бяха негови съученици и Лоугън изпитваше доволство, че може да разчита на тях. Фактът, че се познаваха от близо двадесет години, се оказа голям плюс, защото не се налагаше да губи времето си в дълги обяснения, докато го разберат.

Преповтарянето на едни и същи неща безброй пъти беше изпитание за търпението му. Не би и опитвал да отрече, че то бързо се изчерпва.

Тримата заедно вършеха добра, често изключителна работа. Силата на Сам и енергията на Дик бяха достатъчни за да не се нуждае често от допълнителна работна ръка.

Това го устройваше. Предпочиташе малките екипи. Хората, прекарали дълго заедно, приемаха нещата по-лично, а за Лоугън всеки проект имаше дълбок личен смисъл.

Влагаше своите идеи, труд и кръв в земята и градеше името си върху всичко, което бе сътворил.

Наглата севернячка можеше да бръщолеви за системност и организация, колкото иска. Земята не даваше пукната пара за това. Както и той.

Предупреди работниците си да се отдръпнат и повали стария сух дъб. Когато се спусна до земята, свали защитната си екипировка и грабна бутилка вода. Изпи половината на един дъх.

— Господин… — „Приятелски“, напомни си Стела. Започва отново, с отрепетираната си усмивка: — Добра работа. Не знаех, че сам сечеш дървета.

— Зависи. Този път се справих без проблем. На разходка ли си тръгнала?

— Не, въпреки че се оказа приятно да поразгледам квартала. Прекрасен е. — Стела огледа двора и направи широк жест с ръка. — Навярно и тук е било красиво. Какво е станало.

— В къщата живееше възрастна двойка. Бяха прекарали петдесет години в нея, но жената не можеше да я поддържа сама след смъртта на съпруга си, а никое от децата й не живееше наблизо. Тя се разболя и запусна къщата. Ставаше и все по-зле. Накрая децата й я настаниха в старчески дом.

— Тежко е. И тъжно.

— Да, както и много други неща в живота. Продадоха имота. Спазарихме се с новите собственици да се заема с двора.

— Какви идеи имаш?

Той отпи още глътка вода. Стела забеляза, че мелачката на трески и листа е престанала да бръмчи, а когато Лоугън хвърли строг поглед с присвити очи над рамото й, отново заработи.

— Пълен съм с идеи за какво ли не.

— Конкретно за този обект.

— Защо?

— Защото за работата ми би било от полза да узная малко повече за твоята. Очевидно си решил да отстраниш дъба а предполагам — и клена отпред.

— Да. Ето какво се иска от нас: да отстраним всичко което не може или не трябва да бъде спасено. Никаква трева, никакви нови огради. Да съборим старата барака и да построим нова. Новите собственици искат пъстрота. Ще оформим азалиите, ще посадим черешово дърво отпред и нов клен. Ето там люляк, а отстрани магнолии. Няколко божура отсам, трендафил покрай задната ограда. Виждаш ли онази малка могила вдясно? Вместо да я изравним, ще засадим растения и върху нея.

Докато я запознаваше накратко и с останалите си идеи, смесваше латински термини и популярни наименования, отпиваше големи глътки от бутилката си и жестикулираше.

Ясно си представяше градината в завършен вид, както винаги. От дребните подробности до най-съществените промени, съчетани в едно атрактивно цяло.

Също толкова ясно, стъпка по стъпка, виждаше работата, която трябваше да се свърши, и очакваше процеса със същото нетърпение, както крайния резултат.