Нора Робъртс - Синя далия

Навлезе в квартала, разположен около централната част на града. Кокетни стари къщи, по-близо една до друга, отколкото до улицата. Красиви полегати морави. Великолепни стари дървета. Дъбове и кленове, които щяха да се разлистят и да хвърлят приятна сянка, дрян и брадфордска круша, които щяха да приветстват пролетта, отрупани с цвят. Разбира се. Югът не би бил същият без множеството магнолии, азалии и рододендрони.

Стела се опита да си представи, че живее със синовете си в една от тези прекрасни къщи и се грижи за цветята в малкия двор. Да, можеха да се чувстват щастливи на такова място, да поддържат приятелски отношения със съседите и да организират детски тържества и обеди в градината.

Но не можеше да си я позволи. Дори спестените пари и капиталът от продажбата на къщата й в Мичиган едва ли щяха да стигнат за имот тук. Освен това би се наложило децата й отново да сменят училището, а тя да пътува дълго до работа и обратно всеки ден.

Все пак кратката фантазия я развълнува.

До двуетажна тухлена къща забеляза пикапа на Лоугън и един по-малък.

Очевидно не беше добре поддържана като повечето съседни къщи. Тревата отпред изглеждаше на кръпки, дърветата отчаяно се нуждаеха от подкастряне, а там, където навярно се бяха намирали цветните лехи имаше или изсъхнали бурени, или спечена пръст.

Докато заобикаляше къщата, чу бръмчене на електрически триони и кънтри музика, която й се стори твърде силна. По тухлените стени пълзеше бръшлян. „Трябва да се разчисти — помисли си тя. — Този клен трябва да се отсече, преди да падне, а оградата се губи сред къпините и орловите нокти“.

Забеляза Лоугън в задния двор, сред клоните на изсъхнал дъб. Размахваше електрическия трион и ги поваляше един по един. Хладнееше, но от слънцето и усилието по лицето му бяха избили капки пот, а една струйка се стичаше по гърба му.

Не можеше да отрече, че е секси. Всеки добре сложен мъж би изглеждал така, докато върши тежка физическа работа. Ако в ръцете му имаше и опасен инструмент, бе неизбежно образът да докосне струните на страстта и да засвири първична мелодия.

„Но това, че е секси, не е от значение“, напомни си тя.

От значение бе само работата му и взаимоотношенията помежду им като колеги. Застана на достатъчно разстояние, за да не го смущава, и огледа останалата част от задния двор.

Навярно някога бе изглеждал добре, но сега беше занемарен, обрасъл с плевели, изсъхнали дървета и храсти. В далечния ъгъл на оградата имаше барака с провиснал покрив, почти скрита сред стъбла на увивни растения.

„Близо четвърт акър“, прецени тя, докато проследяваше с поглед едър чернокож, който влачеше отсечените клони към нисък и хилав бял мъж с хидравлична резачка. Друга страховита машина наблизо очакваше да погълне остатъците.

Стела реши, че красотата не е безвъзвратно загубена, а просто трябва да бъде изровена.

Нужни бяха идеи и въображение, за да се възроди.

Когато чернокожият я забеляза, Стела тръгна към тях.

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

Подаде му ръка и се усмихна:

— Аз съм Стела Ротшилд, управителката на госпожа Харпър.

— Приятно ми е. Аз съм Сам, а това е Дик.

Дребничкият имаше свежо, луничаво лице на дванадесет годишно момче, с проскубана козя брадичка, която сякаш бе пораснала по погрешка.

— Чух за вас.

Широко ухилен, той се спогледа с колегата си.

— Наистина ли? — Стела запази приятелския тон, но стисна зъби зад фалшивата си усмивка. — Хрумна ми, че не е зле да хвърля по един поглед на някои от обектите ви да видя как върви работата. — Отново огледа двора, съзнателно избягвайки да вдигне очи към дървото, на което се бе качил Лоугън. — Значително сте напреднали с този.

— Доста поразчистихме — съгласи се Сам. Опря огромните си ръце в ръкавици на хълбоците си. — Имали сме и по-тежки случаи.

— Какво е разпределението на човекочасовете?

— Човекочасове? — Дик се засмя и смушка Сам с лакът.

Сам го изгледа отвисоко със съжаление.

— Ако искате да научите нещо за планове и разпределения, трябва да поговорите с шефа. Той се занимава с тези неща.

— Добре тогава. Благодаря. Ще ви оставя да работите.

Когато се отдалечи, Стела извади фотоапарата от чантата си и направи няколко снимки, които възнамеряваше да подреди под надслов „Преди“.

Знаеше, че тя стои долу. С безупречно облекло, пригладени назад буйни коси и слънчеви очила, които скриваха сините й очи.

Беше очаквал да дойде да му досажда на някой обект, защото явно бе от жените, родени да досаждат. Поне имаше благоразумието да не го прекъсва.