Нора Робъртс - Синя далия

— Заповядай.

— Не ям сладко след…

— Вземи си бисквита — настоя Роз и й подаде една. — Да, с Лоугън сме свързани. Той работи за мен, въпреки че не вижда нещата така. — На устните й се появи шеговита усмивка. — По-скоро ми сътрудничи, от негова гледна точка. Нямам нищо против, стига да върши работата си, да имаме приходи и клиентите да бъдат доволни. Освен това сме приятели. Много го харесвам. Но не спим заедно. Нямаме романтична връзка.

— О! — Стела издаде дълга въздишка. — Е, вече съм готова да потъна в земята от срам.

— Не го приемам като обида, поласкана съм. Той е страхотен мъж. Не бих казала, че някога съм гледала на него по този начин.

— Защо?

Роз наля кафето си, а Стела свали врящия чай от котлона.

— По-стара съм от него с десет години.

— И какъв е проблемът?

Роз погледна назад и за миг на лицето й се изписа изненада, примесена с лека насмешка.

— Права си, не би трябвало да представлява проблем. Но съм имала два брака. Първият бе много, много сполучлив, а вторият — ужасно несполучлив. Точно сега не търся мъж. Само главоболия. Дори когато е свестен, трябва да му посвещаваш много време, усилия и енергия. Предпочитам да запазя цялото това време, усилия и енергия за себе си.

— Не се ли чувстваш самотна понякога?

— Разбира се, че се чувствам. По-рано мислех, че никога няма да мога да си позволя този лукс. Грижите за синовете ми, всичкото тичане, лудориите им, отговорностите…

Огледа кухнята, сякаш бе изненадана от тишината в нея, без виковете и безпорядъка, създавани от малки момчета.

— Когато пораснаха… не, че някога децата престават да изискват грижи, но идва момент, в който поемат по свой път… реших да споделя живота си, дома си и целия си свят с някого. Оказа се грешка. — Изражението й остана спокойно и приветливо, но тонът й беше леденостуден. — Поправих я.

— Не мога да си представя отново да съм омъжена. Дори ако бракът е сполучлив, е трудно да намериш равновесие, нали? Особено когато имаш кариера и деца.

— Никога не съм имала всички тези неща накуп, за да балансирам между тях. Докато Джон беше жив, се грижех за дома си, децата и него. Животът ми се въртеше около тях. Още по-заета бях с момчетата, когато останахме само аз и те. Не съжалявам за този избор — продължи, след като отпи глътка кафе. — Чувствах се доволна. Бизнесът, кариерата — това започна късно за мен. Възхищавам се на жените, които се справят с всичко едновременно.

— Мисля, че аз бях добра в това отношение. — При спомена я прониза остра болка, сякаш през сърцето й премина малка игличка. — Беше изтощително, но смятам, че бях добра. Сега? Мисля, че съм загубила тази способност. Да бъда с някого всеки ден, всяка вечер. — Поклати глава. — Не виждам как бих могла. Винаги съм виждала себе си и Кевин, на всеки етап. Не мога да си представя друг на неговото място.

— Навярно просто все още не се е появил на хоризонта.

Стела леко повдигна рамене.

— Може би. Но не е толкова трудно да си представя теб и Лоугън заедно.

— Наистина ли?

Долови леко цинична насмешка, забрави колко неловко се бе чувствала преди малко и се засмя.

— Не в този смисъл. Опитах, но мислено издигнах бариера. Искам да кажа, че изглеждахте добре един до друг. Толкова близки и непринудени. Стори ми се чудесно. Хубаво е да имаш до себе си човек, с когато можеш да общуваш с лекота.

— Вие с Кевин сте общували с лекота помежду си.

— Да. Сякаш заедно се носехме по течението.

— Забелязах, че не носиш венчална халка. Защо?

— Свалих я преди около година — отвърна Стела. — Когато отново започнах да излизам с мъже. Не ми се струваше редно да я нося, когато съм на среща с друг. Престанах да се чувствам обвързана. Мисля, че стана постепенно.

Роз кимна в отговор на неизречения въпрос:

— Да, зная.

— Не знам кога спрях да се питам какво би казал Кевин за това, дали би одобрил онова. Или какво би направил, какво би си помислил или пожелал. Затова свалих халката. Трудно беше. Почти колкото когато го загубих.

— Аз свалих своята на четиридесетия си рожден ден — сподели Роз. — Осъзнах, че отдавна вече я нося не от уважение към паметта на съпруга си, а по-скоро се е превърнала в щит срещу нежелани обожатели. Затова в онзи ден, отбелязан с черни букви, реших да я сваля — каза тя с лека усмивка. — Защото човек или продължава напред, или престава да живее.

— През повечето време съм твърде заета, за да мисля за това. Не желая да развалям настроението си сега. Просто исках да се извиня.