Нора Робъртс - Синя далия

Разбира се, дълбоко в себе си щеше да се изкушава да придружи всеки от тях и да му покаже как трябва да бъде засадено всичко. Но щеше да устои.

Нямаше търпение да види и системата за водене на документация инсталирана, както и счетоводните програми и седмичните каталози.

Колкото и да й бе неприятно, възнамеряваше да посети някои от обектите на Лоугън. Да добие представа за тази страна на бизнеса.

Разбира се, ако той не придума Роз да я уволни.

„И него го смъмриха“, каза си Стела. Но Лоугън имаше предимството да се намира на свой терен.

Както и да е, нямаше да може да работи, да си почива или да мисли за каквото и да е друго, докато не изясни нещата.

Реши да слезе на долния етаж под претекст, че иска да си свари чай. Ако пикапа му го нямаше, щеше да се опита да поговори с Роз за минута.

Беше тихо и изведнъж в нея се прокрадна мисълта, че може би са си легнали на горния етаж. Не искаше да си представя тази картина. Пристъпи на пръсти през приемната и надникна през прозореца. Не видя пикапа, но й хрумна, че не знае нито къде е паркирал, нито дали не е дошъл с друга кола.

Щеше да почака до сутринта. Така и се струваше най-добре. Тогава щеше да помоли за кратка среща с Роз и всичко отново да си дойде на мястото. По-добре беше да поспи, да обмисли какво точно да каже и как.

Вече беше слязла на долния етаж, така че реши все пак да си свари чай, да го отнесе в стаята си и да го изпие, докато работи на компютъра. Щеше да й помогне да остане бодра.

Тихо влезе в кухнята и нададе тих вик, когато видя нечий силует на слабата светлина. Силуетът отвърна с подобен звук и щракна ключа до печката.

— Следващия път направо извади револвера и стреляй — каза Роз, с ръка на сърцето.

— Извинявай. Господи, как ме изплаши! Знаех, че тази вечер Дейвид ще ходи в града, и не очаквах да заваря някого тук.

— Само аз съм. Варя кафе.

— На тъмно?

— Печката свети. Лесно се ориентирам. Да опустошиш хладилника ли си дошла?

— Какво? Не, не! — Стела далеч не се чувстваше така уверена тук, в дома на друга жена. — Просто щях да си направя чай и да го изпия горе, докато работя.

— Върви. Освен ако не решиш, че искаш чаша кафе.

— Ако пия кафе след вечеря, не мога да спя цяла нощ.

Странно бе да стоят в тихата къща само двете. „Това не е моят дом — помисли си Стела, — не е моята кухня и дори не е моята тишина“. Тя не бе гостенка тук, а част от персонала.

Колкото и благосклонна да бе Роз, всичко около тях принадлежеше на нея.

— Тръгна ли си господин Кътридж?

— Можеш да го наричаш Лоугън, Стела. Иначе биха те взели за надута сухарка.

— Извинявай. Не исках да прозвучи така. — Може би съвсем малко. — Просто започнахме зле, това е и… о, благодаря — каза тя, когато Роз й подаде чашата. — Зная, че не биваше да се оплаквам от него.

Напълни чайника и съжали, че не е имала време да обмисли това, което искаше да каже. Да го отрепетира.

— Защото… — подкани я Роз.

— Е, едва ли е от полза за бизнеса управителят и проектантът ти да започнат съвместната си работа с кавга още по-малко единият от тях да мърмори пред теб.

— Разумно. Зряло.

Роз се облегна с гръб на плота и зачака нейното кафе да кипне. „Млада е“, помисли си тя. Не биваше да забравя, че въпреки някои сходни преживявания, тази жена е с над десет години по-млада от нея. И все още уязвима.

— Опитвам се да бъда и двете — каза Стела и сложи чайника на котлона.

— Както и аз преди време. После си рекох: „Няма смисъл, по дяволите. Започвам собствен бизнес“.

Стела отметна косите си назад. Коя бе тази жена, толкова красива дори на силно вечерно осветление? Говореше откровено, с глас на дебютантка от аристокрацията на Юга, а ходеше из дома си с дебели вълнени чорапи вместо чехли.

— Не успявам да разбера що за човек си.

— Това правиш винаги, нали? Опитваш се да разбереш всичко и да владееш положението. — Роз се обърна и посегна към шкафа за чаша. — Ценно качество за управител. Може би малко дразнещо в личен план.

— Не си първата, която ми го казва — въздъхна Стела. — А що се отнася до личния план, дължа ти отделно извинение. Не трябваше да говоря така за Лоугън пред теб. Първо, защото не е етично да злословя по адрес на друг служител. Второ, не предполагах, че имате връзка.

— Така ли? — Роз изпита нужда да хапне бисквита. Посегна към кутията, която Дейвид винаги държеше пълна, и извади една. — И го разбра когато…

— Когато слязох долу… преди вечеря. Не исках да подслушвам, но случайно видях…