Нора Робъртс - Синя далия

Обичаше да заравя ръце в пръстта. Как иначе можеше да засвидетелства уважение към природата и да оцени промените, които е направил? Докато говореше, сведе поглед към ръцете й. Подсмихна се надменно при вида на лъскавите й нокти, лакирани в розово.

„Бива я само да се рови в документация — помисли си Лоугън. — Сигурно не може да различи смрадлика от плевел“.

За да я разкара час по-скоро, доволна и с изписан бележник, бързо продължи да говори за къщата, за бараката, която възнамеряваха да построят, и наситените цветове в които щяха да я боядисат.

Когато осъзна, че е изрекъл повече думи, отколкото обикновено за седмица, пресуши бутилката. Сви рамене. Едва ли през цялото време бе следила мисълта му, но не можеше да се оплаче, че не бе оказал съдействие.

— Чудесно. А лехата в южния край на предния двор?

Той леко се намръщи.

— Ще изтръгнем бръшляна, а после клиентите сами ще изпробват градинарските си умения там.

— Още по-добре. Резултатът от инвестицията носи по-голямо удовлетворение, когато сам вложиш малко труд.

Беше съгласен, но не каза нищо. Пъхна ръце в джобовете си и монетите вътре издрънчаха.

— Все пак бих предпочела да видя пълзящи растения вместо тис до бараката. Листата с разнообразна форма ще представляват по-интересна гледка от еднообразни иглички.

— Може би.

— По чертежи ли работиш, или проектът е в главата ти?

— Зависи.

„Един по един ли да избия зъбите му, или всичките наведнъж?“, помисли си тя, но усмивката й не изчезна.

— Бих искала да видя твой проект на хартия, когато е възможно. Хрумна ми една мисъл.

— Не се и съмнявам, че ти хрумват много.

— Шефката ми настоя да спазвам добрия тон — хладно отбеляза тя. — Какво ще кажеш?

— Просто забележка.

— Помислих си, че щом съм се заела с реорганизация и разместване, мога да освободя малко място за твой офис в центъра.

Погледна я по същия начин, както преди малко бе изгледал работниците си над рамото й. „С този поглед би изпепелил някоя жена с по-слаба воля“, помисли си Стела.

— Не работя в някакъв шибан офис.

— Не предлагам да прекарваш цялото си време там, а просто да имаш място, на което да държиш документацията си, да водиш телефонни разговори и да съхраняваш важната информация.

— Ето за какво служи пикапът ми.

— Нарочно ли се опитваш да ми създаваш проблеми?

— Не. Постигам го без усилия. А ти?

— Е, добре, значи не искаш офис. Да забравим за това.

— Вече имам офис.

— Супер! Но аз имам нужда. Трябва да зная точно какво оборудване и материали са ти нужни за този обект. — Отново издърпа бележника си. — Един червен клен, една магнолия. Какъв вид магнолия?

— Южна. Grandiflora gloriosa.

— Добър избор за това място. Една череша — продължи тя и за негова изненада и неволно възхищение, нахвърля целия план, който й бе описал.

„Добре, Червенокоске — помисли си той. — Може би все пак разбираш нещо от озеленяване“.

— Тис или пълзящи растения?

Лоугън погледна към бараката и си представи и двете. Не мислеше, че е права, но не виждаше смисъл категорично да отхвърли предложението й.

— Ще ти кажа, когато реша.

— Добре. Искам точния брой от всеки вид растение или друга стока, която вземаш.

— Значи мога да те открия… в офиса ти?

— Просто ме потърси.

Тя направи кръгом и си тръгна с гневна походка.

— Хей, Стела!

Когато извърна глава назад и погледна към него, Лоугън широко се усмихна.

— Не се сдържах.

Стрелвайки го с очи, тя бързо се обърна и продължи.

— Добре, добре. Малка шега, за бога. — Последва я. — Не си тръгвай сърдита.

— А просто да си тръгна?

— Да, но няма смисъл да се разделяме враждебно настроени един към друг. Нямам нищо против да се караме, щом така искаш.

— Мисля, че ти го искаш.

— Но точно сега няма смисъл. — Изведнъж се сети, че е с работни ръкавици, свали ги и ги пъхна в задния си джоб. — Аз ще върша моята работа, а ти — твоята. Роз твърди, че има нужда от теб, а аз дълбоко уважавам Роз.

— Аз също.

— Убеден съм. Нека се опитаме да не лазим по нервите си като буболечки, от които някой може да получи обрив.

Стела наклони глава и повдигна вежди.

— Нима искаш примирие?

— В общи линии — да. Готов съм да сключим примирие, за да можем да вършим работата, за която Роз ни плаща. И защото хлапето ти има брой 121-и на „Спайдърмен“. Ако си ми истински сърдита, няма да му позволиш да ми го покаже.

Тя го изгледа над очилата си.

— Не е в стила ти да бъдеш толкова чаровен, нали?