Нора Робъртс - Синя далия

— Всички роднини, дори далечни и косвени, са добре дошли тук. Така ще имаме възможност да се опознаем по-добре, да видим дали ще си допаднем.

— Ти също ли живееш тук? — обърна се Хейли към Стела.

— Да. Със синовете си… на осем и на шест години. Спят на горния етаж.

— Братовчедки ли сме?

— Не.

— Ще взема бензина.

Роз стана и тръгна към вратата.

— Ще ти плащам наем. — Хейли също се изправи, инстинктивно крепейки корема си. — Държа да си плащам за всичко.

— Ще решим колко да удържам от заплатата ти.

Когато остана насаме със Стела, Хейли издаде дълга, протяжна въздишка.

— Очаквах да е по-стара. И по-страшна. Въпреки че сигурно става страшна, когато се налага. Не е възможно човек, който притежава всичко това, да го запази и увеличи, ако не умее да вдъхва страхопочитание.

— Права си. И аз мога да бъда страшна, когато става дума за работата.

— Ще го запомня. От Севера ли си?

— Да. От Мичиган.

— Това е доста далеч. Само с децата си ли живееш?

— Съпругът ми почина преди около две години и половина.

— Съжалявам. Тежко е да загубиш човек, когото обичаш. Мисля, че и трите знаем това. Животът е още по-тежък ако няма други, които да обичаш. Аз имам бебето.

— Знаеш ли дали е момче или момиче?

— Не. По време на ехограмата беше обърнато с гръб. — Хейли загриза нокътя на палеца си, а след това сви ръката си в юмрук и я сниши. — Трябва да изляза и да взема бензина, за който отиде Роз.

— Ще дойда е теб. Заедно ще се погрижим.

След час Хейли бе настанена в една от стаите за гости в западното крило. Знаеше, че зяпа и бърбори глуповато, но никога не бе виждала по-красива стая, още по-малко бе очаквала да живее в нея дори за известно време.

Подреди багажа си и прокара пръсти по лъскавото дървено бюро, гардероба, лампионите от гравирано стъкло, резбата на таблите на леглото.

Щеше да заслужи това. Обеща го на себе си и на детето си, докато се наслаждаваше на топлата вода във ваната. Щеше да заслужи дадения й шанс и да се отплати на Роз с труд и лоялност.

Способна беше и на двете.

Подсуши се и втри масло в кожата на корема и гърдите си. Не се боеше от раждането, знаеше как да полага усилия в името на една цел. Но искрено се надяваше да има по-малко стрии.

Почувства лек хлад и бързо се загърна с халата си. Долови някакво движение, нечия сянка точно до ръба на огледалото.

Разтривайки ръцете си, бързо се върна в спалнята. Нямаше никого и вратата бе затворена, както я бе оставила.

„От умората е“, каза си тя и потърка очи. Бе пропътувала дълъг път от миналото до прага на бъдещето си.

Взе една книга от куфара си — останалите, които не бе успяла да продаде, все още лежаха опаковани в кашони в багажника на колата й — и се пъхна в леглото.

Отвори там, докъдето си бе отбелязала че е стигнала и се подготви да почете един час преди заспиване, като всяка вечер.

Заспа на светната лампа още преди да довърши първата страница.

По молба на Роз Стела отново влезе в хола й и седна. Роз наля и на двете по чаша вино.

— Кажи ми честно, какво е впечатлението ти? — настоя тя.

— Млада, будна и горда. Честна. Можеше да ни разкаже покъртителна история как бащата на детето я е изоставил, да моли за подслон и да използва бременността си, за да събуди съчувствие. Вместо това постъпи отговорно и поиска работа. Все пак ще погледна препоръките й.

— Разбира се. Изглежда, очаква раждането без страх.

— Човек започва да се страхува от всичко едва когато детето се появи на бял свят.

— Това е истината, нали? — Роз прокара пръсти през косите си два пъти. — Ще се обадя на няколко души и ще узная нещо повече за този клон на рода Ашби. Честно казано, не си спомням много. Не поддържахме връзка дори когато съпругът ми беше жив. Помня клюките, след като жена му избяга и го остави сам с детето. Също като теб, и аз останах с впечатлението, че се е справил чудесно с възпитанието й.

— Опитът й като управител може да ни бъде от полза.

— Още един управител. — Роз направи жест, който Стела прие като израз на насмешка, и вдигна поглед нагоре. — Господи, смили се над мен!

Нямаше нужда от две седмици. За два дни Стела се бе убедила, че Хейли е отговорът на молитвите й. Бе намерила човек, които притежава младост, енергия и ентусиазъм и се старае да е пълноценен на работното си място.

Знаеше как да зарежда и използва компютърни програми, разбираше указанията, след като ги чуе само веднъж, и одобряваше системата с цветови кодове. Ако бе наполовина толкова добра в обслужването на клиентите, колкото в работата с документация, щеше да се окаже истинско съкровище.