Нора Робъртс - Синя далия

— Важното е, че прескачаме най-съществените стъпки.

В момента те се губеха в съзнанието й.

Брак, нова промяна за момчетата, вероятност за още едно дете. Как да свикне с всичко това наведнъж?

— Ще трябва да приемеш две деца. Не знаеш какво е да живееш в една къща с две малки момчета.

— Червенокоске, самият аз съм бил малко момче. Знаеш ли какво ти предлагам — състави списък на тези най-съществени стъпки и ще ги направим една по една, щом смяташ, че е необходимо. Но искам да ми кажеш тук и сега — обичаш ли ме? Самият аз вече ти казах, че те обичам.

Лоугън сложи ръце на талията й, притегли я към себе си и накара сърцето й да замре.

— Кажи го!

Нима той знаеше какво означава за нея да изрече тези думи? Думи, които беше казвала единствено на мъжа, когото бе загубила. Лоугън стоеше срещу нея, приковал поглед в очите й, и просто очакваше потвърждение на нещо, което вече знаеше.

— Да, обичам те, но…

— Засега ще се задоволя с това. — Сля устните си с нейните и даде воля на вихъра от емоции, които напираха у него. После се отдръпна. — Състави списък, Червенокоске. И започни да мислиш в какъв цвят искаш да са боядисани стените на хола. Кажи на момчетата, че ще се видим утре.

— Но… нали щеше да останеш за вечеря?

— Имам друга работа — каза той, докато се отдалечаваше. — Както и ти. — Погледна назад към нея. — Да умуваш върху това, което ти казах.

Трябваше да се освободи от силните емоции чрез физическо усилие. Когато бе предложил брак на Рейчъл, никой от двамата не се изненада и тя веднага бе приела въодушевено.

Разбира се, отново си напомни докъде бяха стигнали.

Но бе тежък удар за егото на един мъж любимата жена, с която желае да сподели живота си, да отговаря на всеки от ходовете му с упорит, непоклатим здрав разум.

Поти се един час на домашния тренажор, докато стана вир-вода, проклинайки деня, в който се влюби в твърде благоразумната червенокоска.

Разбра се, ако не беше благоразумна, упорита и практична навярно нямаше да се влюби в нея. Все пак тя носеше вината за цялата бъркотия.

Живееше щастливо, преди да се появи тя. Къщата не му се струваше празна, преди тя да дойде в нея. Тя и двете палави хлапета. Откога предпочиташе да прекарва скъпоценните си почивни съботи в тичане след деца, които си търсят белята, вместо в блажено уединение в дома си?

По дяволите! Трябваше да отиде да купи пепси.

„Свършено е с мен“, каза си Лоугън, когато влезе под душа. Вече беше избрал място в задния двор за люлка. Дори беше нарисувал груба скица на къщичка сред клоните на едно от дърветата.

Улови се, че започва да мисли като баща.

Навярно усещането да държи бебе в ръцете си беше приятно, но не би се отказал, за да има на всяка цена свое дете. Откъде можеше който и да е от тях двамата да знае какви ще са чувствата им след година?

„Нещата се случват — спомни си той думите на Хейли, — защото е писано“.

„Не — поправи се Лоугън, докато нахлузваше чисти джинси, — защото човек прави така, че да се случат“.

Имаше готовност да стори всичко, което зависеше от него, за да се случи нещо.

Направи бърза справка в телефонния указател и след петнайсет минути, с все още мокри коси, се намираше в колата си, на път за Мемфис.

Уил едва беше отпил първата глътка от безкофеиновото си кафе след вечеря и преглътнал първата хапка от тънкото парченце лимонов пай, което Джолийн му бе позволили, когато чу почукване на вратата.

— Кои ли е това, по дяволите?

— Не зная, скъпи. Може би трябва да провериш.

— Ако иска парче пай, и аз ще си поискам по-голямо.

— Ако е момчето на Бауърс за косенето на тревата, кажи му, че имам няколко кутии кока-кола за него.

Но когато отвори, Уил не видя кльощавия син на Бауърс а широкоплещест мъж със смръщени вежди. Инстинктивно застана пред открехнатата врата, за да препречи пътя му.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Казвам се Лоугън Кътридж. Преди малко предложих на дъщеря ви да се омъжи за мен.

— Кой е, скъпи? — Джолийн трескаво приглади косите си и се приближи. — О, вие сте Лоугън Кътридж, нали? Среща ли сме се един-два пъти у Роз. Бегло познавам майка ви. Влезте.

— Каза, че е предложил на Стела да се омъжи за него.

— Наистина ли? — Лицето й засия като слънце, с широко отворени очи, горящи от любопитство. — Страхотна новина! Заповядайте да ви почерпя с пай.

— Не каза, че е отговорила с „да“ — изтъкна Уил.

— Откога за Стела е толкова просто да каже „да“? — попита Лоугън и Уил се усмихна до уши.