Нора Робъртс - Синя далия

— Разбира се. Освен това, трябва да мисля не само за себе си.

— Тримата вървите в пакет. — Лоугън плъзна длани нагоре-надолу по ръцете й и се отдръпна. — Не съм глупак, Стела. И не се стремя да се сприятеля с децата ти, за да се добера до теб. Истински ги харесвам. Радвам им се, когато са край мен.

— Знам това. — Тя леко притисна ръцете му и отпусна своите. — Знам го — повтори. — Личи си, когато някой се преструва. Проблемът не е у теб, а у мен.

— Това е най-ужасното нещо, което можеш да кажеш.

— Да, но е истина. Знам какво е да си дете, чиято майка скача от връзка на връзка. При нас нещата не стоят така — побърза да добави тя, повдигна ръце и потърка поруменелите си от яд страни. — Аз също го знам. Но факт е, че целият ми живот се върти около тези момчета. Така и трябва да бъде.

— Не мислиш ли, че и моят би могъл да се върти около тях? Ако не вярваш, че съм способен да им бъда като баща, защото не са създадени от мен, тогава наистина проблемът е у теб.

— Необходимо е време, за да…

— Нали знаеш какво се прави, за да порасне растение като това здраво и силно? — Посочи с палец към храста. — Слага се присадка и се получава нов плод и цвят. А чрез хибридизиране става по-устойчиво, може би нов вид.

— Да. Но изисква време.

— Трябва да започнеш отнякъде. Не мога да обичам момчетата така, както ти. Но бих могъл да ги обикна по своему, ако ми дадеш шанс. Искам този шанс. Искам да се оженя за теб.

— О, господи! Не мога… ние не… — Стела притисна ръце към гърдите си и си пое глътка въздух, който не достигна до дробовете и — Предлагаш ми брак. Лоугън! Дъхът ми спря.

— Добре. Това означава, че ще замълчиш поне за минута. Обичам те и искам теб и онези момчета в живота си. Ако преди няколко месеца някой ми предскажеше, че ще пожелая да живея със сприхава червенокоса жена и две палави деца, щях да се смея до забрава. Но ето че се случи. Бих предложил да поживеем заедно известно време, докато свикнете, но знам, че няма да се съгласиш. Защо просто не го направим?

— Просто да го направим — промърмори тя, — сякаш случайно ти е хрумнало да си купиш нов пикап?

— За разлика от брака, новият пикап има гаранция.

— Вие ми се свят от толкова романтика.

— Мога да купя пръстен и да падна на колене. Мислех, че така е редно, но вече започнах и няма връщане назад. Ти ме обичаш, Стела.

— Започвам да се питам защо.

— Винаги си се питала защо. Нямам нищо против да продължиш да се питаш. Заедно можем да изградим чудесен живот. За себе си — кимна натам, откъдето се чуваха ударите на бухалката по пластмасовата топка — и за момчетата. Не мога да заместя техния татко, но ще бъда добър баща. Никога не бих наранил нито тях, нито теб. Навярно понякога те дразня и ядосвам, но не бих причинил болка на никого от нас.

— Зная. Нямаше да те обичам, ако не си добър човек. Наистина си такъв, много добър. Но брак? Не знам дали това е решението и за двама ни.

— Рано или късно ще успея да те убедя. — Лоугън се приближи към нея и закачливо усука кичур от косите и около пръста си. Колкото по-скоро, толкова повече време ще имаш да решиш как искаш да бъдат обзаведени всички празни стаи в онази голяма къща. Мисля да избера една от тях и да се заема с нея през следващия дъждовен ден.

Стела присви очи.

— Удар под кръста.

— Приемай го както искаш. Нека бъдем заедно, Стела. — Потърка устните и със своите. — Нека бъдем семейство.

— Лоугън! — Сърцето й копнееше за него дори когато тялото и се отдръпна. — Да се върнем минута назад. Свързано е с темата за семейство. Видях те с Лили.

— Е, и?

— Наближавам тридесет и пет, Лоугън. Имам синове на осем и на шест години. Заемам отговорна длъжност. Държа на кариерата си. Не зная дали искам да имам още деца. Ти нямаш свои, а ги заслужаваш.

— Помислих по въпроса. Би било чудесно да създадем дете, ако и двамата решим, че го желаем. Но сега ми се струва, че получавам повече, отколкото съм искал. Теб и две забавни момчета, вече добре възпитани. Не е нужно да знам всичко, което ще се случи, Стела. Не държа да знам всяка подробност. Достатъчно е, че те обичам и че искам и тях.

— Лоугън… — „Време за трезво мислене“, каза си тя. — Трябва да седнем и да поговорим сериозно. Все още нито аз съм те запознала с роднините си, нито ти мен със своите.

— Лесно можем да решим този проблем, поне с твоите. Ще ги поканим на вечеря. Избери ден.

— Ти нямаш мебели. — Стела долови пискливата нотка в гласа си и съзнателно го сниши. — Това не е важно.

— Поне за мен.