Нора Робъртс - Синя далия

— Да, на мен също. Госпожо Кътридж, все още не сме взели… по-точно, аз не съм взела решение.

— Всяка жена има право на време да помисли, нали? Трябва да те предупредя, скъпа, че когато си науми нещо, момчето ми е като булдог. Каза, че си искала да се запознаеш със семейството му, преди да решиш. Много мило, но не е толкова лесно, защото живеем далеч, нали? По празниците ще си дойдем за известно време. Ще гостуваме на Лоугън за Деня на благодарността, а после на дъщеря си за Коледа. Имаме внуци в Шарлот, така че искаме да прекараме Коледа там.

— Разбира се.

Стела нямаше представа какво да отговори. Как да реши какво да каже, без да е имала време за подготовка?

— Впрочем Лоугън ми каза, че имаш двама малки сина. Били истински фурии. Значи ще се сдобием с две внучета и в Тенеси.

— О! — Нищо не би трогнато сърцето й по-дълбоко. — Чудесно е, че го казвате. Дори не сте се запознали с мен и…

— Лоугън те познава, а съм го възпитала сам да взема решения. Щом обича и теб, и момчетата, и ние ще ви обикнем. Разбрах, че работиш за Розалинд Харпър.

— Да Госпожо Кътридж…

— Наричай ме Труди. Как вървят нещата там?

Стела проведе двадесетминутен разговор с майката на Лоугън, след което остана озадачена, развеселена, трогната и изтощена.

Щом затвори, се отпусна на дивана като зашеметена жертва, нападната от засада.

Тогава чу бръмченето на пикапа му.

Едва се сдържа да не хукне към вратата. Навярно Лоугън очакваше точно това. Но тя се настани удобно в приемната със списание за градинарство в ръце и кучето, в краката й, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

Можеше нехайно да спомене, че си е побъбрила с майка му. А може би беше по-добре да си мълчи, за да го накара да се измъчва.

Нямаше смисъл да отрича, че е трогната от жеста му да уреди това телефонно обаждане, но защо поне не я беше предупредил, за да не пелтечи като идиотка през първите пет минути?

Децата нахлуха като армейски батальон при атака.

— Построихме цяла беседка. — Потен и изпоцапан, Гевин се втурна да грабне Паркър. — И засадихме растения, които ще плъзнат по нея.

— Каролски джасмит.

„Каролински жасмин“, преведе си Стела неправилно произнесеното от Люк наименование. Добър избор.

— Влезе ми треска. — Люк протегна мръсната си ръка и показа лепенката на показалеца си. — Голяма. Помислихме, че ще трябва да я извадим с нож. Но не се наложи.

— Е, слава богу! Ще сложим спирт за дезинфекция.

— Лоугън вече сложи. И изобщо не плаках. Ядохме сандвичи с много неща вътре и пихме пепси.

— И се повозихме на ръчната количка — едва успя да вземе думата Гевин. — Аз работих с истински чук.

— Ооо! Имали сте натоварена програма. Лоугън няма ли да влезе?

— Не каза, че има друга работа. Виж. — Гевин пъхна ръка в джоба си и извади смачкана банкнота от пет долара. — Получихме по една, защото сме добри и заслужаваме да бъдем евтина работна ръка вместо роби.

Стела не можа да сдържи смеха си.

— Страхотно повишение! Поздравления! Е, да вървим да се поизмием.

— После ще се наплюскаме като прасета. — Люк хвана ръката й. — Така каза Лоугън, когато стана време да обядваме.

— Да оставим свинското плюскане за обедните почивки, когато работите.

По време на къпането и вечерята не престанаха да говорят за Лоугън. Бяха толкова уморени, че се отказаха от допълнителния час за игри, който им се полагаше в събота.

В девет вече бяха дълбоко заспали и за първи път от незапомнени времена насам Стела нямаше какво да прави. Опита се да почете или поработи, но не можа да се съсредоточи върху нито едно от двете.

Обзе я приятно вълнение, когато чу Лили да капризничи.

Излезе в коридора и видя Хейли, която се опитваше да успокои плачещото бебе.

— Гладна е. Мислех да поседна в хола и да погледам телевизия докато я кърмя.

— Нали нямаш нищо против компания?

— Не, разбира се. Толкова самотна се чувствах днес, когато Дейвид беше на езерото, вие с Роз на работа, а момчетата на гости. — Хейли седна, разкопча блузата си и подаде гърдата си на Лили. — Ето. Така е по-добре, нали? Сложих я в раничката „кенгуру“, която ми подарихте, и си направихме хубава разходка.

— Полезно е и за двете ви. Какво искаш да гледаш?

— Всъщност нищо. Просто щях да пусна телевизора, за да чувам гласове.

— Какво ще кажеш за още един? — Роз се промъкна зад нея и се усмихна на Лили. — Исках да й се порадвам. Вижте я как суче!

— Няма проблеми с апетита — потвърди Хейли. — Днес ми се усмихва. Казват, че е реакция, предизвикана от газове но…