Нора Робъртс - Синя далия

— Какво разбират? Нима някой може да влезе в главата на едно бебе?

— Лоугън ми предложи да се омъжа за него.

Не знаеше защо го изрече. Сякаш нещо го тласна от ума към езика и.

— Господи! — изкрещя Хейли и побърза да сниши глас и да успокои Лили. — Кога? Как? Къде? Това е супер! Най-сензационната новина. Разкажи ни всичко.

— Няма много за разказване. Предложи ми го вчера.

— След като влязох да сложа бебето да спи? Знаех си, че е намислил нещо.

— Не смятам, че го беше планирал. Направи го импулсивно, а после се разсърди, когато се опитах да изтъкна разумни доводи, че не бива да прибързваме.

— Какви доводи? — промълви Хейли с недоумение.

— Познавате се едва от януари — заговори Роз, гледайки Стела. — Ти имаш две деца. И двамата сте били женени и носите известен багаж от предишните си бракове.

— Да. — Стела издаде дълга въздишка. — Именно.

— Когато човек знае, просто знае — възрази Хейли. — Независимо дали са минали пет месеца или пет години. Той се държи страхотно с децата ти. Луди са по него. Това че и двамата сте били женени, трябва да ви помага да предвиждате опасностите. Не схващам какъв е проблема. Обичаш го, нали?

— Да. Съгласна съм донякъде с всичко, което каза, но… различно е, когато си млада и необвързан. Можеш да си позволиш повече рискове. Поне ако не си жена като мен. Какво ще стане, ако той иска деца, а аз — не? Трябва да реша дали бих се съгласила да родя друго дете на този етап, дали тези, които вече имам, ще са щастливи и осигурени занапред. С Кевин имахме ясни планове.

— Но ясните ти планове са рухнали — изтъкна Роз. — Не е толкова лесно да се решиш на втори брак. Аз чаках дълго и взетото решение се оказа погрешно. Но мисля, че ако на твоята възраст бях срещнала мъж, който ме кара да се чувствам щастлива, с радост прекарва съботните си дни с децата ми и ме довежда до лудост в леглото, веднага бих приела.

— Но току-що самата ти изреди причините, поради които за мен е твърде рано.

— Изредих причините, които би изтъкнала ти. Разбирам те, Стела. Но има нещо друго — и двете го разбираме или поне би трябвало. А то е, че любовта е ценен дар, който много скоро може да ни бъде отнет. Ти получи втори шанс да я изживееш. Бих те нарекла късметлийка.

Отново сънува градината и синята далия. Имаше множество пъпки, наедрели и готови да се разтворят. Най-отгоре грееше един-единствен разцъфнал цвят, полюшван от лекия вятър. Цветето стърчеше над нейната градина, която се простираше около него на вълни от красиво преливащи се цветове и форми, макар и вече не така съвършено подредени.

Лоугън беше до нея и тя усещаше топлината на силните му ръце обвити около тялото й. Устните му ненаситно се наслаждаваха на нейните и я караха да тръпне от вълнение. В далечината чуваше смеха на децата си и веселия лай на кучето.

Лежеше на зелената трева край цветните лехи, опиянена от цветовете, уханията и близостта на мъжа.

Имаше толкова страст, докато се любеха сред слънчевата градина. Ръцете й проследяваха чертите на лицето му. Не изглеждаше приказно красив, но го обичаше безумно. Цялата тръпнеше, докато телата им се движеха и плътта се сливаше с плът, силата с нежност и суровата мъжественост — с изваяни женски форми.

Как беше възможно такова съвършено единение между две толкова различни същности?

Усещаше тялото си съчетано с неговото в едно цяло, което разцъфтяваше.

Лежеше с него под слънчевите лъчи, върху зелената трева край своята градина, и чуваше ударите на сърцето си, познало блаженството.

Пъпките на далията изведнъж се разтвориха. Бяха толкова много. Безброй. Засенчваха и задушаваха другите цветя. В градината настана очевиден хаос. Синята далия се оказа твърде агресивна и жизнена.

Изглежда добре така. Просто промяна в плана.

Но преди да отговори на думите на Лоугън, чу друг глас в съзнанието си, хладен и суров:

Това е неговият план. Не твоят. Неговите желания, а не твоите. Отсечи я, преди да пусне издънки.

Наистина не беше нейният план. Разбира се. Тази градина бе създадена като красиво и спокойно кътче. Тя държеше лопата в ръка и опита да я забие в почвата.

Точно така. Изкорени я!

Изведнъж въздухът стана студен, сякаш настъпи зима, и Стела потръпна, докато лопатата потъваше в пръстта.

Лоугън го нямаше и беше сама сред градината с Печалната невеста, която стоеше до нея в бялата си нощница със заплетени коси и кимаше. Очите й издаваха ярост.

— Не искам да съм сама. Няма да се откажа от него — каза Стела.