Нора Робъртс - Синя далия

По време на десерта от бебефона върху секцията прозвуча шумолене и дълъг пронизителен плач. Хейли скочи като на пружини.

— Време е да я нахраня и отново да я сложа да спи. Ще сляза след малко.

— Хайде, момчета, и вашият час за лягане наближава. — Стела стана. — Утре сте на училище — добави, преди да чуе възражения.

— Глупаво е да си лягаме още когато навън е светло — промърмори Гевин.

— Зная. Животът е пълен с глупости. Какво трябва да кажеш?

Гевин въздъхна тежко.

— Благодаря за вечерята, беше чудесна, а сега трябва да си лягаме заради тъпото училище.

— Почти отлично — реши Стела.

— Лека нощ. Много ми харесаха пържените картофки — каза Люк на Дейвид.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита я Лоугън.

— Не — отвърна Стела. Но се спря на прага, обърна се и остана загледана в него за миг. — Все пак благодаря.

Поведе децата си по стълбите и започна вечерния ритуал под звуците на гръмотевиците навън. Паркър се пъхна под леглото на Люк, за да се скрие от тях. Плющеше дъжд на едри, тежки капки, които удряха по стъклата.

— Паркър е голям страхопъзльо. — Люк зарови лице във възглавницата. — Може ли да спи тук горе?

— Добре, но само тази нощ, за да не трепери от страх. — Стела подмами кучето да излезе, погали го и го настани при него. — Така по-добре ли е?

— Аха. Мамо?

Синът й замълча, погали кучето и се спогледа с брат си.

— Какво? Какъв заговор кроите вие двамата?

— Ти я попитай — прошепна Люк.

— Неее. Ти.

— Ти.

— Какво искате да ме попитате? Ако сте похарчили всичките си джобни пари за комикси, ще…

— Ще де омъжиш ли за Лоугън? — изплю камъчето Гевин.

— Дали ще… Откъде ви хрумна?

— Чухме Хейли и Роз да си говорят, че ти е предложил. — Люк се прозина и сънено я погледна. — Е, ще приемеш ли?

Стела седна на ръба на леглото му.

— Доста помислих. Но не мога да взема толкова важно решение, без да поговоря с вас. И тримата трябва сериозно да обмислим и обсъдим това.

— Той е добър, играе си с нас, така че сме съгласни.

Заключението на Люк я накара да избухне в смях. „Добре — помисли си тя. — Може би от някои гледни точки няма много за обсъждане“.

— Бракът е важно нещо. Важно обещание.

— В неговата къща ли ще живеем? — полюбопитства Люк.

— Е, предполагам, че да, ако…

— Харесва ни. Страхотно е, когато той ме преобръща с главата надолу. Извади треската от пръста ми почти без да боли. Дори целуна дупчицата, като че ли имаше нужда.

— Така ли? — промълви тя.

— Той ще ни бъде втори татко. — Гевин лениво описваше кръгове с пръст по чаршафа. — Както леля Джо ни е като втора баба. Тя ни обича.

— Разбира се.

— Затова решихме, че искаме да имаме втори татко, ако е Лоугън.

— Явно и вие сте поразмишлявали — отбеляза Стела. — Ще взема това предвид. Може би утре отново ще поговорим.

Целуна Гевин по бузата.

— Лоугън каза, че татко винаги ще ни гледа.

В очите й запариха сълзи.

— Да. Да, скъпи, така е. — Прегърна го, а след това и Люк. — Лека нощ слизам долу.

Но първо се отби в своята стая да си поеме дъх и да се успокои. „Истински съкровища“. Потърка очи и се замисли за Кевин. Съкровище, което беше загубила.

Лоугън каза, че татко винаги ще ни гледа.

Мъж, който осъзнаваше това, приемаше го и беше изрекъл тези думи пред едно малко момче, също беше съкровище.

Бе променил предначертания и план. Той бе засадил ярката синя далия в средата на спокойната й градина. Нямаше да я изкорени.

— Ще се омъжа за него — каза тя на глас и се засмя, а сърцето й се разтуптя от вълнение.

Сред грохота на бурята дочу приспивната песен. Инстинктивно влезе в банята, за да надникне в стаята на синовете си. Тя стоеше там, загадъчна с бялата си нощница и русите си коси, загубили блясък. Стоеше между леглата и пееше със спокоен глас, но Стела отново долови яростта в очите й, когато срещна погледа й при поредната светкавица.

По гърба й пробягаха тръпки на страх. Пристъпи напред, но студената вълна я тласна обратно.

— Не! — Затича се към вратата, но се блъсна в твърда стена. — Не! — Заудря по нея с юмруци. — Не ще ми попречиш да стигна до децата си.

Втурна се към ледения щит, крещейки имената на момчетата, които спокойно спяха.

— Не смей да ги докоснеш, кучко!

Побягна от стаята и нито видя, че Хейли тича към нея, нито чу забързаните стъпки по стълбите. Знаеше само едно. Трябваше да премине през непоклатимата преграда и да ги достигне.

Засили се и се хвърли към отворената врата но беше тласната обратно.