Нора Робъртс - Синя далия

— И ние не очаквахме да станете свидетел на нещо толкова поразително още при първото ви посещение — сподели Роз и отново му наля кафе.

— Приемате го много спокойно — отвърна той.

— От всички тук аз съм живяла с нея най-дълго.

— Защо? — попита Мич.

— Това е моят дом. — Изглеждаше уморена и бледа, но в очите й проблясваше дързост. — Присъствието й не променя този факт. Това е моят дом. — Пое си дъх и отпи глътка бренди. — Признавам, че случилото се горе ме разтърси както и вас. Не бях виждала подобно нещо.

— Трябва да довърша проекта, по който работя, а после ще искам да ми разкажете за всичко, което сте видели. — Мич огледа компанията. — Всеки от вас.

— Добре, ще се постараем.

— Стела трябва да си легне — каза Лоугън.

— Добре съм, наистина. — Тя хвърли поглед към бебефона и се заслуша в тихото бръмчене. — Мисля, че станалото горе промени нещо. И в нея, и в мен. Сънищата, синята далия.

— Синя далия? — прекъсна я Мич, но Стела поклати глава.

— Ще ви обясня, когато съм малко по-спокойна. Не мисля, че ще я сънувам отново. Ще ме остави на мира, защото я накарах да ме разбере. Сигурна съм, че успях, защото поговорих с нея като майка с майка.

— Моите деца отраснаха в тази къща. Никога не се е опитвала да застане между мен и тях.

— Ти не си решила да се омъжиш, когато синовете ти са били все още малки момчета — изтъкна Стела и видя Лоугън да присвива очи.

— Не прескочи ли няколко стъпки? — попита той.

Положи усилие да се усмихне.

— Явно не са толкова важни. Що се отнася до Печалната невеста, навярно съпругът й я е напуснал или е забременяла от любовник, който я е изоставил, или… не знам. Не мога да разсъждавам трезво.

— Никой от нас не може. И дори и да мислиш, че си добре, все още изглеждаш бледа. — Роз се изправи. — Ще те придружа до горе и ще постоя при теб, докато заспиш.

Тя поклати глава, когато Лоугън се опита да възрази.

— Можеш да останеш колкото искаш. Харпър?

— Да. — Подсетен да влезе в ролята си на домакин, той стана. — Да ви донеса ли още нещо за пиене?

Краката й все още трепереха, когато тръгна нагоре по стълбите с Роз.

— Наистина съм уморена, но не е нужно да идваш.

— След такъв шок заслужаваш някой да те поглези. Предполагам, че Лоугън с радост би се заел с това, но тази вечер женската компания е по-подходяща. Е, можеш да се преоблечеш — каза й Роз, докато застилаше леглото.

Когато стресът отшумя и умората излезе на преден план, Стела я послуша и мина през банята, за да нагледа за последно децата си за тази вечер.

— Толкова се изплаших, че няма да се добера до момчетата.

— Ти се оказа по-силна от нея. Винаги си била по-силна.

— Нищо не ме е разкъсвало така. Дори… — Стела се върна в спалнята си и се пъхна под завивките. — Вечерта, когато Кевин загина, не можех да направя нищо. Не можех да стигна до него и да го върна, да спра това, което вече се бе случило, колкото и да ми се искаше.

— А тази вечер можеше да сториш нещо — и го стори. Жените, поне жени като нас, правят всичко, което е по силите им. Сега искам да си починеш. Ще нагледам трима ви, преди да се прибера в стаята си. Да оставя запалена лампа?

— Недей. Всичко е наред. Благодаря ти.

— Ние сме долу.

Когато остана сама в тишината и мрака, Стела въздъхна. Лежеше неподвижна, слушаше и чакаше. Но не чуваше друго освен дишането си.

За тази вечер… поне за тази вечер… всичко беше свършило.

Веднага щом затвори очи, заспа.

Без да сънува.

Очакваше Лоугън да дойде в градинарския център на следващия ден. Но той не се появи. Сигурна беше, че ще намине към къщата преди вечеря. И това не се случи.

Дори не се обади.

Тя реши, че му е нужно време, за да се съвземе след случилото се. Да си почине от нея, от къщата и цялата драма. Нима можеше да го упрекне?

Беше го видяла да се опитва да пробие стената с едрите си загрубели ръце, окървавени от ударите, за да се добере до децата й и до нея. Вече знаеше всичко, което трябва да знае, за човека, когото бе обикнала и започнала да уважава.

Достатъчно, за да му повери всичко свое. Обичаше го истински и беше готова да чака, докато той дойде при нея.

Когато сложи децата си да спят и луната изгря, видя пикапа му по алеята към Харпър Хаус.

Този път не се колеба и веднага изтича до вратата да го посрещне.

— Радвам се, че дойде. — Обви ръце около врата му и се притисна към него, щом неговите обгърнаха талията й. — Толкова се радвам. Време е да поговорим сериозно.

— Първо ела навън. Има нещо за теб в пикапа.