Нора Робъртс - Синя далия

— Какво става, по дяволите?

Лоугън я сграбчи, отмести я от прага и нахълта в стаята.

— Тя не ме пуска при тях. — Отчаяно заудря по ледения щит, докато ръцете и се вкочаниха. — Държи ме далеч от бебчетата ми. Помогни ми.

Лоугън удари с рамо по стената.

— Мамка му, сякаш е от стомана!

Отново удари, заедно е Харпър и Дейвид.

Мич стоеше зад тях в стаята и се взираше в силуета в бяло, който сега бе обгърнат от ярко сияние.

— Мили боже!

— Трябва да има друг начин. През другата врата.

Роз сграбчи Мич за ръката и го повлече към коридора.

— Случвало ли се е и по-рано?

— Не. Господи! Хейли, дръж бебето на сигурно място.

С треперещи ръце и учестен пулс, Стела побягна. „Нужен е друг начин — помисли си. — Силата не ще помогне“. Колкото и да се блъскаше в невидимия лед, той нямаше да се пропука с ярост и заплахи.

„Моля те. Господи! Бебчетата ми!“

Разум. Щеше да опита с разумно убеждаване, молби и обещания. Изтича навън в дъжда и рязко отвори вратите на терасата. И макар да знаеше, че няма да постигне нищо, отново скочи към преградата.

— Няма да ми ги вземеш! — изкрещя тя, надвиквайки бурята. — Това са моите деца. Целият ми живот.

Падна на колене, обезумяла от страх. Виждаше момчетата, неподвижни в леглата си, и силната бяла светлина, която струеше от жената между тях.

Спомни си съня. Спомни си и за какво бяха разговаряли малко преди да чуе песента.

— Изборът ми не те засяга. — Стараеше се гласът й да звучи уверено. — Това са моите деца и аз ще реша кое е най-добро за тях. Ти не си тяхна майка.

Светлината затрептя и когато жената се обърна, блуждаещият й поглед издаде болка.

— Не са твои. Те имат нужда от майка си. Истинска майка от плът и кръв. — Стела повдигна ръце, зачервени и ожулени от ударите по стената. — Ако искаш да пролея кръвта си за тях, ще го направя. — Притисна длани към стената, обляна от дъждовните струи. — Те са мои и бих сторила всичко, за да бъдат защитени и щастливи. Съжалявам за това, което те е сполетяло. Каквото и да е, когото и да си загубила, съжалявам. Но не можеш да ми отнемеш всичко, което имам. Не можеш да ме разделиш с децата ми.

Протегна ръка напред и тя премина през преградата като през леденостуден водопад. Без колебание се втурна в стаята.

Лоугън все още се мъчеше да проникне откъм банята, а Роз се притискаше към невидимия щит на другата отворена врата. Стела не чуваше гласовете им, но видя ужаса, изписан върху лицето на Лоугън, и кръвта по ръцете му.

— Той ги обича. Може би до тази вечер не го осъзнаваше, но ги обича и е готов да ги закриля. Ще им бъде баща, такъв, какъвто заслужават. Това е изборът ми. Нашият избор. Никога вече не се опитвай да заставаш между мен и децата ми!

По лицето на видението потекоха сълзи, когато се понесе през стаята към вратите на терасата. С трепереща ръка Стела погали Гевин и Люк по главите. „В безопасност са — помисли си тя. — В безопасност и на топло“.

— Ще ти помогна — решително заяви Стела, когато отново срещна погледа на печалните очи. — Всички ще ти помогнем. Ако искаш помощ, дай ни някакъв знак. Поне името си. Кажи ми името си.

Образът на Печалната невеста започна да чезне, но преди това повдигна ръка към стъклената врата. Там дъждовните капки, които се стичаха като сълзи, изписаха единствена дума: Амелия.

Когато Лоугън се втурна през вратата зад нея, Стела се завъртя и бързо сложи пръст на устните му.

— Шшт! Ще ги събудиш.

Притисна лице към гърдите му и зарида.

— Амелия — Стела все още трепереше, въпреки че бе облякла сухи дрехи и пийваше бренди по настояване на Роз. — Името й. Видях го изписано на стъклената врата миг преди тя да изчезне. Нямаше да ги нарани. Беше сърдита на нас, защитаваше ги от мен. Не е напълно с всичкия си.

— Добре ли си? — Лоугън бе приклекнал пред нея. — Сигурна ли си?

Тя кимна, но отпи още глътка бренди.

— Ще ми трябва известно време, за да се опомня, но да, добре съм.

— Никога не съм била толкова изплашена. — Хейли погледна към стълбите. — Сигурна ли си, че децата са в безопасност?

— Никога не би им навредила. — Стела докосна ръката й за да и вдъхне кураж. — Преживяла е голямо страдание, от което едва не е загубила разсъдъка си. Единствено децата й носят радост.

— Ще ме извините но ми се струва безкрайно интересно и безкрайно налудничаво. — Мич нервно крачеше из приемната. — Ако не го бях видял със собствените си очи… — Поклати глава. — Когато имам възможност да се захвана с това, ще ми е нужна цялата информация, която можете да ми предоставите. — Спря се и прикова поглед в Роз. — Умът ми не го побира. Видях го, но не мога да го проумея. Там се бе появил… ще го нарека образ поради липса на по-подходяща дума. Стаята беше недостъпна. — Разсеяно разтри рамото си, където усещаше болка от ударите в невидимата стена. — И тя стоеше вътре.