Нора Робъртс - Синя далия

— Да. Малка гадна… — Карнеги замълча. — Сблъсък при скок за кош. Баскетбол.

— Ясно. Е, ще ви очаквам във вторник, в седем.

— Ще дойда. Довиждане, госпожо Харпър.

— До скоро, доктор Карнеги.

Задържа вратата отворена достатъчно дълго, за да задоволи любопитството си. Не се беше излъгал: в гръб изглеждаше също толкова елегантна и секси, както отпред и тази външност подобаваше на хладния й уверен тон на изтънчена дама от Юга.

„Жена от класа — констатира той, когато най-сетне затвори. — От главата до петите“.

Призраци. Поклати глава и се засмя, докато се провираше сред безпорядъка обратно към офиса си. Това бе голям удар за него.

Лоугън огледа мъничката фигура. И преди беше виждал бебета и дори беше имал личен контакт с тях. Долавяше странна прилика между новородените и рибите. Навярно нещо в очите. Това имаше гъст черен мъх по главичката, който повече го доближаваше до човешко същество. Все пак му се струваше екзотично и неземно.

Ако Гевин се намираше наблизо, а Хейли — достатъчно далеч, за да не го чуе, щеше да подхвърли, че това бебе прилича на отроче на Акваман и Жената-чудо.

Хлапето би схванало шегата.

Бебетата винаги го изпълваха със страхопочитание. Навярно заради погледа, който сякаш казваше, че знаят далеч повече от теб и ще те търпят само докато станат достатъчно големи, за да се справят сами.

Но реши, че трябва да измисли нещо по-добро от кръстоска между супергерои, защото майката стоеше до него в очакване.

— Изглежда, сякаш е дошла от Венера, където тревата е сапфирено-синя, а небето е като купа със златист прашец.

„Вярно — каза си Лоугън — и доста по-поетично, отколко теорията за Акваман“.

— О, чуйте го! Продължавай. — Хейли леко го побутна с лакът. — Можеш да я подържиш.

— По-добре да почакам докато укрепне.

Хейли се засмя и внимателно повдигна Лили от чантата за носене.

— Голям мъж като теб не бива да се страхува от едно мъничко бебе. Ето. Само придържай главичката.

— Има дълги крака за такова малко човече. — Те започнаха да ритат, докато майка й му я подаваше. — Красива е като картина. Много прилича на теб.

— Не мога да повярвам, че е мое дете. — Хейли приглади памучната й шапчица и се отдръпна. — Може ли да отворя подаръка.

— Разбира се. Добре ли е да стои на слънце?

— Изпичаме я — каза Хейли, докато развързваше розовата панделка на кутията, която Лоугън бе сложил върху масичката на терасата.

— Моля?

— Кожата й е леко жълтеникава. Слънцето е полезно за нея. Стела каза, че и на Люк е била такава и са го извеждали на слънце по няколко пъти на ден. — Започна да разопакова хартията. — Двете с Роз като че ли знаят всичко за бебетата. Задавам от глупави по-глупави въпроси и те винаги намират отговор. Благословени сме двете с Лили.

Три жени, а едно бебе. Лоугън си представи как при всяко оригване една от тях се втурва да вземе Лили.

— Лоугън, как мислиш, дали нещата се случват, защото е писано или защото човек прави така, че да се случат?

— Предполагам, че човек прави така, че да се случат, защото е писано.

— Замислям се… когато се налага да ставаш по два-три пъти на нощ, имаш доста време за размисъл. Просто исках, чувствах нужда да замина от Литъл Рок и тръгнах насам, защото се надявах Роз да ми намери работа. Можех да отида в Алабама. Там имам по-близки роднини от Роз. Но дойдох тук и мисля, че така е било писано. Лили е трябвало да се роди тук и Роз и Стела да присъстват в живота й.

— Всички щяхме да изпуснем много, ако ти беше поела с колата си в друга посока.

— Чувствам се, сякаш имам семейство. Това ми липсваше, откакто татко почина. Искам Лили да има семейство. Мисля зная, че бихме си живели добре и сами. Но не искам просто сносен живот за Лили. Не е достатъчно.

— Децата променят всичко.

Усмивката й разцъфтя.

— Разбира се. Не съм същият човек, както преди година или дори преди седмица. Вече съм майка.

Хейли отстрани и последната част от хартията и издаде звук, който Лоугън прие като типично женска реакция.

— О, колко сладка кукла бебе! И е толкова мека.

Извади я от кутията и я взе на ръце, както Лоугън държеше Лили.

— По-голяма е от нея.

— Не за дълго. О, толкова е розова и красива, а виж тази сладка шапчица!

— Когато я свалиш, започва да пее.

— Наистина ли? — Хейли отмести островърхата шапчица и зазвуча „Люлчина песен“. — Страхотна е! — Повдигна се на пръсти, за да го целуне по бузата. — Лили много ще я хареса. Благодаря, Лоугън.