Нора Робъртс - Синя далия

— Благодаря, Роз. Искрено. Ако Хейли е добре, когато ги докарам, ще ги оставя с Дейвид. Зная, че днес имаме недостиг на работна ръка.

— Не, ще останеш у дома при нея и Лили. Харпър ще поеме нещата тук. Не всеки ден посрещаме новородено бебе.

„Това е важно събитие“, помисли си Роз, докато търсеше място за паркиране до апартамента на Мичъл Карнеги в центъра на града. От доста години в Харпър Хаус не бе имало новородено бебе. Как ли щеше да го приеме Печалната невеста?

Как щяха да го приемат всички?

А как самата тя щеше да свикне с мисълта, че първородният й син е привлечен от симпатичната самотна майка и сладкото й момиченце? Едва ли Харпър осъзнаваше какво става с него, а Хейли със сигурност не подозираше. Но една майка усещаше тези неща; умееше да разгадава изражението на сина си.

Реши да поразмишлява върху това друг път и мислено изрече безброй проклятия заради липсата на свободно място.

Наложи се да остави колата на три преки, да повърви пеша и отново едва се сдържа да не изругае на глас, защото бе решила, че на всяка цена трябва да е с високи токчета. Неизбежно щяха да я заболят краката, а после щеше да загуби още време, докато се преоблече с по-удобни дрехи.

Мразеше да закъснява, а освен неточна, щеше да пристигне и плувнала в пот.

С удоволствие би изпратила Стела на срещата, но не беше задача, която може да повери на управителката на фирмата си. Бе свързана с дома й, със семейството й. Твърде дълго бе загърбвала този факт.

Спря на кръстовището и изчака на светофара.

— Роз!

Гласът, изрекъл тази единствена сричка, я накара да настръхне. Лицето й застина като сковано от лед, когато се обърна и втренчи поглед в стройния красив мъж, който бързо крачеше към нея с лъскавите си обувки „Ферагамо“. Или по-скоро, гледаше през него, сякаш е прозрачен.

— Разбира се, че си ти. Никой друг не може да изглежда толкова неотразим и свеж в горещ следобед като този.

Мъжът, за когото някога бе имала неблагоразумието да се омъжи, сграбчи ръката й и я притисна между дланите си.

— Прелестна, както винаги.

— Пусни ръката ми, Брайс, или след малко ще се влачиш по корем и ще събираш зъбите си от тротоара. Единственият, който би умрял от срам, ако изпадне в подобно положение, си ти.

Съвършените черти на гладкото му мургаво лице станаха по-сурови.

— Надявах се, че след толкова време можем поне да бъдем приятели.

— Ние не сме приятели и никога няма да бъдем. — Тя демонстративно извади кърпичка от дамската си чанта и избърса ръката, която той бе докоснал. — Не смятам лъжливите кучи синове за свои приятели.

— Мъж, който е допуснал грешка, просто не може да се надява на прошка от жена като теб.

— Точно така. Мисля, че за първи път през целия си жалък живот си напълно прав.

Тръгна да пресича улицата и въздъхна с примирение, когато той я последва. Беше облечен с бледосив костюм, италианска кройка. „Канали“, ако не се лъжеше. Поне това бе любимата му марка, когато тя плащаше сметките.

— Не разбирам защо все още си разстроена, скъпа. Освен ако чувствата ти към мен не са угаснали.

— О, не са, Брайс, мога да те уверя. Най-силното от тях е омраза. Разкарай се, преди да повикам полиция и да те арестуват за посегателство срещу личността.

— Просто искам още един шанс за…

Роз внезапно спря.

— Няма да го получиш нито в този живот, нито в хиляда следващи. Бъди благодарен, че можеш да се разхождаш по улиците със скъпи обувки и марков костюм, Брайс, вместо да носиш затворнически гащеризон.

— Няма причина да ми говориш така. Ти получи каквото искаше, Роз. Остави ме без пукната пара.

— Като изключим петнадесетте хиляди шестстотин петдесет и осем долара и двадесет и два цента, които отмъкна от сметката ми седмица преди да изритам жалкия ти задник от къщата си. О, разбрах и за това — каза тя, когато долови престореното недоумение, изписано на лицето му. — Но ти се размина, защото реших, че заслужавам да платя за собствената си глупост. Сега се разкарай от пътя ми и стой далеч от очите и ушите ми или ти обещавам, че ще съжаляваш.

Зачатка с токчетата си по тротоара и викът: „Фригидна кучка!“, който прозвуча зад гърба й, не я разколеба дори за миг.

Но се разтрепери. Когато стигна до точния адрес, коленете й бяха омекнали. Ядоса се, че е допуснала срещата с него да я разстрои. Ядоса се, че не е останала безразлична при вида му, макар и реакцията й да беше гняв.

Защото се примесваше със срам.

Беше го приела в сърцето и дома си. Бе успял да я омае с чар и сексапил… и бе останала сляпа за лъжите и измамите му. Знаеше, че й е отнел нещо много по-ценно от парите. Бе засегнал гордостта й и за свой ужас осъзна, че след таткова години все още не си я е възвърнала. Не и напълно.