Нора Робъртс - Синя далия

Наслади се на прохладата в сградата и се качи с асансьора до третия етаж.

Беше твърде раздразнена и изнервена, за да се сети да оправи прическата и грима си, преди да почука. Докато чакаше вратата да се отвори, нетърпеливо потрепваше с крак.

Той изглеждаше толкова привлекателен, колкото на снимките на гърба на книгите си, няколко от които бе прочела или прелистила, преди да уговори тази среща. Може би беше малко неглиже със запретнати ръкави и джинси. Но пред нея стоеше доста висок и строен мъж с очила с рогови рамки, спуснати ниско на тесния му правилен нос. Яркозелените очи зад стъклата изглеждаха разсеяни. Черните буйни коси, разрошени и заплетени, обграждаха скулесто лице със синина на брадичката.

Фактът, че е бос, я накара да се почувства навлечена.

— Доктор Карнеги?

— Същият. Госпожо… Харпър. Съжалявам, загубих представа за времето. Заповядайте. И не гледайте наоколо. — Последва смутена чаровна усмивка. — Не се сетих да разтребя. Ще влезем направо в офиса ми, където мога да оправдая безпорядъка с вглъбяване в творческия процес. Да ви донеса ли нещо?

Говорът му беше южняшки, характерен за крайбрежието. Нехайно провлечените гласни се лееха като песен.

— Бих пийнала нещо студено… каквото имате.

Не можеше да не огледа хола, докато минаваха през него. Огромният кафяв диван бе затрупан с вестници и книги. Друга купчина бе струпана до бялата свещ върху масичката, навярно антика. Върху великолепен персийски килим имаше баскетболна топка и две кресла с високи облегалки в толкова окаяно състояние, че дори синовете й не биха бързали да се настанят на тях. Едната стена бе почти изцяло заета от най-големия телевизионен екран, който Роз бе виждала.

Въпреки че вървяха бързо, успя да надникне в кухнята. Съдейки по купчината съдове върху плота, предположи, че наскоро тук е имало купон.

— В момента съм по средата на книга — обясни той. — Когато реша да си отдъхна, домакинските задължения не са приоритет. Последната почистваща фирма прекрати договора си с мен. Както и предишната.

— Не виждам причина — каза тя със заучена любезност, докато разглеждаше офиса му.

Нямаше нито една чиста повърхност, а въздухът вонеше на дим от пури. Дифенбахията в очукана саксия на прозореца изглеждаше полуувяхнала. Сред хаоса върху бюрото му стърчеше компютър с плосък монитор и ергономична клавиатура.

Карнеги повдигна купчината книги от стола и безцеремонно ги стовари на пода.

— Почакайте за минута.

Забърза към вратата, а Роз повдигна вежди при вида на недоизядения сандвич и чашата… навярно с чай, сред хартийките на бюрото. Чувстваше се малко разочарована, когато изпъна шия и погледна монитора. Беше се включил скрийнсейвърът. Поне й се стори интересен, защото представляваше анимация на човечета, играещи баскетбол.

— Дано нямате нищо против чая — каза той.

— Чудесно, благодаря. — Роз взе чашата с надеждата, че е мита през последното десетилетие. — Доктор Карнеги, това растение ще загине.

— Какво растение?

— Дифенбахията на прозореца.

— А, това ли? Не знаех, че там има растение. — Изгледа я озадачено. — Откъде се е взело? Не изглежда много свежо, нали?

Взе саксията и Роз е ужас видя, че се кани да я стовари в препълненото кошче за смет до бюрото.

— Не я изхвърлите, за бога! Нима бихте погребали котката си жива?

— Нямам котка.

— Дайте ми я. — Стана и взе саксията от ръцете му. — Ще умре от жажда и горещина. Корените й са притиснати. Почвата е твърда като камък. — Сложи я до стола си и отново седна. — Ще се погрижа за нея — каза тя и с рязко движение кръстоса крака.

— Мич. Щом ще вземате растението ми, би трябвало да ме наричате Мич.

— Както обясних, когато се свързах с вас, искам да направя проучване за родословието на семейството си, главно за една конкретна личност.

— Да. — „Строго делови стил“, отбеляза той, докато сядаше на бюрото си. — Казах ви, че се съгласявам на проучвания за частни лица само ако нещо в историята на семейството ме заинтригува. Очевидно е, че в момента съм твърде зает с книгата си и не мога да отделя много време за проследяване на родословие.

— Не назовахте хонорара си.

— Петдесет долара на час, плюс разходите.

Роз почувства стягане в стомаха.

— Това е доста дори за адвокат.

— Повечето проучвания не траят дълго, ако човек знае какво да прави и къде да търси. Почти винаги отнема около четиридесет часа, зависи колко години назад желаете да се върнете. Ако се окаже по-сложно, ще се договорим за твърда сума… която ще обсъдим, след като предвиденото време изтече. Но както казах…