Нора Робъртс - Синя далия

Този брак продължи… колко? „Три-четири години“, припомни си тя. После още една изнервяща година, докато майка й водеше бракоразводни битки, отново преместване в нов дом, нова работа и ново начало.

И ново училище за Стела.

Дълго време след това майка и имаше само гаджета.

Но да търпи безразсъдните авантюри на майка си и горчивия им край също беше изнервящо.

„Винаги краят се оказваше горчив“, спомни си Стела.

Когато майка й се омъжи за трети път, тя учеше в колеж и живееше самостоятелно. Навярно именно благодарение на това бракът продължи близо десет години. Не бе имало дете, което да усложнява нещата. Все пак последва още един развод, съпроводен с безброй кавги, почти по същото време, когато самата тя остана вдовица.

Годината бе ужасна във всяко отношение и майка й я завърши с още един кратък несполучлив брак.

Странно, но дори откакто порасна, Стела не можеше да прости на майка си, че така упорито я поставя на второ или даже трето място след собствените си нужди.

Тя нямаше да постъпи така с децата си. Нямаше егоистично да се впусне в лекомислена авантюра с Лоугън или да допусне да бъдат изтласкани на заден план в сърцето й, защото се е влюбила в него.

Все пак отношенията им се задълбочаваха твърде бързо. Струваше й се разумно да ги забави леко, докато добие по-ясна представа.

Освен това, отсега нататък щеше да е твърде заета, за да мисли за брак. Не трябваше да забравя, че не й беше предложил да се омъжи за него и да стане майка на децата му, за бога. Просто беше подхвърлил една шега, а тя правеше от мухата слон.

Крайно време беше да слезе на земята. Стана от бюрото си и точно когато погледна към вратата, някой я отвори.

— Тъкмо щях да те търся — каза Стела на Роз. — Отивам да взема новото семейство от болницата и да ги докарам у дома.

— Жалко, че не мога да дойда с теб. Чудех се дали да отложа тази среща.

Роз погледна часовника си, сякаш все още се двоумеше.

— Когато се върнеш от срещата си с доктор Карнеги, вече ще бъдат готови за няколко приятни часа с леля Роз.

— Нямам търпение да грабна онова бебче в ръцете си. Е защо си толкова нервна?

— Нервна? — Стела отвори чекмеджето на бюрото, за да извади чантата си. — Защо мислиш, че съм нервна?

— Часовникът ти е обърнат, което означава, че си играла с каишката. Става ли нещо, за което да не знам?

— Не. — Сърдита на себе си, Стела отново обърна часовника — Не е свързано с работата. Мислех си за Лоугън и се сетих за майка си.

— Какво общо има Лоугън с майка ти?

Докато задаваше въпроса, Роз взе термоса й. Отпи няколко глътки студено кафе от капачката.

— Нищо. Не знам. Искаш ли чаша?

— Не, исках само да го опитам.

— Мисля… струва ми се… питам се… говоря като идиотка. — Стела извади червило от чантичката си с тоалетни принадлежности, застана пред огледалото и започна да освежава грима си. — Роз, нещата между мен и Лоугън стават сериозни.

— Имам очи, виждам. Какво очакваш — да попитам „е, и“ или да си гледам работата?

— Не зная дали съм готова за сериозна връзка. Не съм сигурна и за него. Достатъчно изненадващо е, че се харесваме. Още по-невероятно… — Обърна се. — Никой не ме е карал да се чувствам така объркана и… е, добре, нервна. — Прибра червилото и затвори чантичката. — С Кевин всичко беше ясно. Бяхме млади и влюбени и нямаше никакви пречки. Не че никога не сме се карали и не см имали проблеми, но беше относително просто.

— Колкото по-дълго живее човек, толкова по-сложен става живота.

— Да боя се отново да се влюбя и да прекрача границата между мое и наше. Звучи ужасно егоистично, изречено на глас.

— Може би, но бих казала че е нормално.

— Вероятно. Роз, майка ми беше… и все още е лекомислена. Знам, че много от решенията, които съм взела са продиктувани от стремежа ми да стана нейна пълна противоположност. Това е жалко.

— Не зная дали е така, особено ако тези решения са били добри за теб.

— Да, оказаха се правилни. Но не искам да се отказвам от нещо, което може да е прекрасно, само защото зная, че майка ми би се втурнала слепешком, без да му мисли.

— Скъпа, като те гледам, си спомням какво изживях аз. А ние двете, като гледаме Хейли, можем само да се удивляваме на смелостта и силата й да отгледа дете сама.

Стела тихо се засмя:

— Господи, това е истината, нали?

— Съдбата ни събра трите заедно като приятелки и можем взаимно да се подкрепяме във всичко. Всяка от нас има на чие рамо да поплаче, но трябва да понася изпитанията, които й поднася животът. Аз съм разбрала това и предполагам, че скоро и ти ще го разбереш. От теб зависи нещата да се развият по най-добрия начин. — Роз остави капачката от термоса на бюрото и закачливо докосна бузата й. — Е, ще отида у дома да се поизмия.