Нора Робъртс - Черна роза

— Някои мъже просто губят разсъдъка си при вида на две големи гърди, независимо дали са божие или човешко творение. Това ме подсеща за нещо, което исках да ти кажа, но не знам как да започна.

— Ще намериш начин.

— Чувствам се длъжна да… Откога сме приятелки Розалинд?

— Не мога да кажа.

„От времето, когато да се познаваш с някого от гимназията не означаваше непременно да се смяташ за негов приятел“ , помисли си тя.

— На нашата възраст е най-добре да не броим годините — продължи Сиси. — Но тъй като се познаваме от по-дълго време, отколкото и на двете ни се иска да признаем, се чувствам длъжна да ти разкажа за нещо, което се случи. Нямах време да поговоря с теб дори за минута след… инцидента и първо ще споделя, че никога не съм била толкова изумена и потресена , колкото когато онова ужасно създание Брайс Кларк влезе в къщата ти по време на твоя прием, сякаш има пълното право.

— Всичко е наред, Сиси. Веднага си тръгна.

— Слава богу, защото не зная дали бих се сдържала. Просто не зная. Не мога да повярвам, че Манди ходи с него. Всеизвестно е, че момичето има ум на бавноразвиваща се бълха, но това не е оправдание, че не си е направила труда да проучи кой е този мъж, преди да се появи с него в дома ти. — Махна с ръка. — Не ми се говори на тази тема.

— Тогава да престанем. Трябва да работя.

— Но не съм ти казала всичко . Губя мисълта си, когато съм разстроена. Той беше там , Роз, с онази безмозъчна хлапачка. Беше у Джан и Куил, със самочувствие до небесата, съвършено спокоен. Пиеше шампанско, танцуваше и пушеше пури на верандата. Говореше за собствената си консултантска компания. Стомахът ми се разбунтува. — Сиси притисна ръка към корема си, сякаш отново има същото неприятно усещане. — Джан каза, че си изразила съжаление, че не можеш да дойдеш, но се ужасява, че ще промениш решението си и всеки момент ще дойдеш. Не бях единствената.

— Не се и съмнявам. — Роз знаеше със сигурност, че е имало трепетно очакване и безброй погледи към вратата, изпълнени е надежда. — Джан има право да кани когото пожелае в дома си.

— Определено не съм съгласна. Това е въпрос на лоялност, а може би и на добър вкус. Днес я поканих на обяд, за да й го кажа. — Докато говореше, Сиси извади пудриерата си и потупа носа си с тампона. — Оказа се, че Куил го е допуснала дома си. Имали някакъв общ бизнес, за който Джан нямала представа. Тази жена никога не се интересува от нищо, свързано с пари. За разлика от теб и мен.

— Хм! — бе най-учтивият отговор, хрумнал на Роз за Сиси, която не бе работила нито ден в живота си.

— Самата тя умираше от срам, докато си говорехме по време на обяда. — Сиси извади червило и подсили цвета на устните си, същия като този на костюма й. — Но имаше и хора, които изразиха съчувствие към него. Наистина вярват, че си се отнесла несправедливо, което, ако питаш мен, е ужасно нелепо. Най-лошото са измислиците, че си прибягнала до физическа саморазправа, когато той дошъл на приема. Изгонила си го, вместо да изслушаш молбата му за прошка, така да се каже. Заплашвала си и него, и глупавата му приятелка дори след като напуснали къщата ти. Разбира се, всеки път, когато чуя нещо подобно, се старая да разсея заблудите. Все пак бях там.

Роз познаваше този разпален тон. „Дай ми още нещо за подклаждане на огъня“. Но нямаше да й достави това удоволствие, колкото и ядосана и озлобена да се чувстваше.

— Хората могат да говорят или мислят каквото искат. Няма повод за безпокойство.

— Е, някои твърдят, че не си дошла у Джан и на няколко други събирания, защото си знаела, че той ще е там с жена на половината от твоите години.

— Изненадана съм, че някой се е загрижил как ще реагирам при среща с мъж, който отдавна вече не е част от живота ми. Ако се видиш с Джан, кажи й да не си създава излишни тревоги заради мен. — Роз стана. — Радвам се, че си поговорихме. Но имам още малко работа тук.

— Искам да знаеш, че не преставам да мисля за теб. — Сиси се изправи и отново доближи устни до бузата и. — Трябва да обядваме заедно някой ден, аз черпя.

— Приятно прекарване с Ханк на Кайманите.

— Благодаря. Ще ти изпратя онези брошури — извика тя, докато се отдалечаваше.

— Направи го — промърмори Роз.

Тя тръгна в противоположната посока, ядосана на себе си, че се е почувствала обидена и разстроена. Знаеше, че не си заслужава, но все пак гордостта й бе наранена.

Отправи се към оранжерията за разсаждане, но в последния момент сви покрай нея. В това настроение по-скоро би навредила на растенията, вместо да се погрижи за тях. Заобиколи, навлезе в гората, която разделяше градините на фирмата и личните й владения, и продължи по дългата пътека към дома си.