Нора Робъртс - Черна роза

Мич си представи картината съвсем ясно. Група момчета, лунна светлина и светулки в гореща лятна нощ. И силует на призрак, бродещ из градината.

— Вървеше към игликите на мама, между ружите. Направо през тях. Бях толкова развълнуван, че не чувствах уплаха. Тя не преставаше да издава онзи звук, нещо средно между тананикане и скимтене, бих казал. Мисля, че долавях и думи, но не можех да ги разбера. Движеше се към гаража за файтони. Обърна се и погледна назад. Лицето й…

— Какво?

— Изглеждаше като миналата пролет — каза Харпър и въздъхна. — Сякаш е полудяла. Като същество от филм на ужасите. Обезумяла и бясна. Усмихваше се, но някак зловещо. За малко срещнах погледа й и стана толкова студено, че дъхът ми се издигаше като пара. После отново се обърна и продължи да върви, а аз се взирах след нея.

— Да се взираш след обезумял призрак? Би трябвало да си изплашен.

— Всъщност не бях или не го осъзнавах. Мисля, че съм се увлякъл. Трябваше да узная къде отива. Но Мейсън се разпищя. Тогава едва не умрях от страх. Помислих, че му е сторила нещо, което бе глупаво, защото аз вървях най-отпред, а той — далеч зад мен. Неусетно бях избързал доста. Затова се затичах обратно и го видях да седи на земята с порязан крак, а Остин тичаше към палатката за тениска или нещо друго, с което да спрем кървенето, защото всички бяхме само по бельо. С Дейвид се опитахме да го отнесем до къщата, но мама се втурна навън като фурия. — Харпър се засмя и очите му светнаха срещу Мич. — Да можеше да я видиш тогава. Беше по тесни памучни шорти и прилепнала блуза. Косата й бе по-дълга и се развяваше назад, докато фучеше към нас. Само аз забелязах, че е взела пистолета на дядо. Ако по петите ни имаше призрак или каквото и да е друго, щеше да побегне. Но когато горе-долу разбра какво е станало, пъхна пистолета отзад в колана на шортите си. Грабна Мейсън на ръце и ни каза да се облечем. Всички се натоварихме в колата и отидохме до спешното отделение да го зашият.

— Никога не си ми казвал, че си видял пистолета. — Роз влезе в библиотеката.

— Не мислех, че би искала другите да узнаят. — Тя се приближи, наведе се и го целуна по главата.

— Не исках и ти да знаеш. Винаги си бил много наблюдателен. — Потърка буза в косите му и погледна Мич. — Прекъсвам ли ви?

— Не. Можеш да поседиш тук, ако имаш време. Вече чух две версии за тази история и нямам нищо против да изслушам и твоята.

— Няма какво да добавя. Момчетата искаха да спят навън. Бог знае откъде им хрумна в онази адска жега, когато навън беше пълно с комари. Но разпънаха палатка. Исках да ги държа под око и да ги чувам, затова се лиших от климатика и широко отворих вратите на стаята си.

— Бяхме в двора — възрази Харпър. — Какво страшно можеше да ни се случи?

— Много неща. Оказа се, че решението ми да се потя цяла нощ е било разумно. Тъкмо се бях унесла, когато писъците на Мейсън ме събудиха. Грабнах пистолета на баща си, който в онези дни държах на горния рафт в гардероба. Извадих патроните от кутията с бижута и го заредих в движение. Когато стигнах там, Харпър и Дейвид носеха Мейсън и от крака му течеше кръв. Всички говореха в един глас и едва ги накарах да замълчат. Внесох малкия вътре, почистих раната му и видях, че се нуждае от зашиване. Пътувайки за болницата, ми разказаха цялата история.

Мич кимна и вдигна поглед от записките си.

— Кога отиде в гаража за файтони?

Роз се усмихна.

— На разсъмване. Едва тогава успях да ги успокоя.

— Взе ли пистолета?

— Да, в случай че онова, което са видели, се окаже от плът и кръв, а не призрак.

— Бях достатъчно голям, за да дойда с теб — промърмори Харпър. — Не биваше да тръгваш сама.

Роз самоуверено вдигна глава.

— Аз командвах парада. Както и да е, не видях нищо и честно казано, не знам дали наистина почувствах нещо или все още съм била толкова напрегната, че съм си въобразила.

— Какво си помисли?

— Че е необичайно студено. Усетих… ще прозвучи мелодраматично, но имах чувството, че смъртта витае около мен. Претършувах цялата постройка, но не открих нищо.

— Кога е била превърната в къща за гости?

— О… Хм! — Роз притвори очи и се замисли. — Около началото на двайсети век. Реджиналд Харпър е обичал всички модерни неща и автомобилите са били едно от тях. Известно време е държал колата си в гаража за файтони, но после е започнал да използва конюшните за тази цел, а другата сграда — за склад, на втория етаж, над който е живеел градинарят. Но по-късно, вероятно през двайсетте години, дядо ми я обзавел, за да настанява гостите си в нея.