Нора Робъртс - Черна роза

— Да тръгваме, Хейли, преди да е решила да излезе с памучна блуза и градинарски ботуши, напук на нас. Права беше за сенките — добави Стела и задърпа Хейли към вратата.

„Може би“, съгласи се Роз. Имаха интересен кафеникав оттенък и съвсем лек златист блясък. Знаеше как да постигне най-добър ефект е тях. Беше опитна в гримирането и достатъчно суетна, за да полага усилия да изглежда добре, когато си заслужава.

Но имаше известни предимства в това, че дели дома си с по-млади жени и може да получава съвети от тях относно гардероба си, които бе готова да приеме.

Освен за панталона.

Отвори средното чекмедже на скрина, където държеше най-хубавите си пуловери. Обичаше меките матерни и се наслади на допира им, пъхайки ръце между сгънатите дрехи. Кашмир, фин памук и коприна.

Извади тъмнозеления пуловер и го разпъна.

Студът я връхлетя внезапно — като плесница — и я накара да се отдръпне назад. Застина, когато пуловерът бе изтръгнат от ръцете й и за нейно изумление полетя към отсрещната стена и падна на пода.

Коленете й се подкосиха, но запази самообладание и бавно прекоси стаята да го вдигне.

Предницата бе нацепена, сякаш някой гневно я бе раздрал с нож. Дъхът й замръзна във въздуха, докато се бореше с паниката.

— Гаден номер. Толкова си подла и жалка. Обичах този пуловер. Много. Но мога и без него, по дяволите! — Вече ядосана, тя се завъртя и зачака с надеждата да види някого или нещо, готова да се бори. — Имам и други, а ако се каниш да сториш същото и с останалите ми дрехи, ще ти кажа, че предпочитам да тръгна гола и боса, отколкото да се поддам на това изнудване. Изливай гнева си другаде.

Роз метна пуловера върху леглото си. Напосоки грабна друг от скрина и го нахлузи. Пръстите й трепереха от непримирим гняв, докато обуваше дънките.

— Сама вземам решения — гневно изръмжа тя, — никога не съм позволявала друг да ги взема вместо мен. Опитай още веднъж и ще спя с него само за да те ядосам.

Дооблече се, обу ботушите си, грабна коженото яке едва се сдържа да не затръшне вратата.

Облегна се на нея от другата страна и дълго вдишва и издишва, докато се успокои. В едно можеше да е сигурна: с Мич имаше за какво да разговарят по пътя към спортната зала.

Но изчака докато светлините на Харпър Хаус останаха далеч зад тях.

— Има няколко неща, които трябва да ти кажа, а после и за двама ни ще е най-добре да оставим бизнеса настрана за няколко часа.

— Случило ли се е нещо?

— Да. Първо, наскоро имах неприятна среща със стара позната, достойна за олимпийски медал с клюкарските си способности, развивани повече от двадесет години.

— Страхотен рекорд.

— И се гордее с това. Каза ми нещо, свързано с бившия ми съпруг, което не беше никак важно, но ме разстрои и ми причини силно главоболие, затова се прибрах, взех аспирин и реших да полежа няколко минути. Не бях заспала, а просто потънала в приятен унес… и в съзнанието си седях на пейка в градината. Беше късна пролет.

— По какво разбра, че е пролет?

— Началото на юни. Познах по разцъфналите цветя. После стана студено.

Разказа му останалото, споделяйки всяка подробност.

— Това е първият сън, за който споменаваш.

— Не беше сън. Не спях. — Роз нетърпеливо махна с ръка. — Зная, че хората често твърдят това, а само са си мислели че не спят. Но наистина бях будна.

— Добре. Щом си толкова убедена.

— Тя мислено ме пренесе там. Усещах студа. Долавях мириса на цветята… белите рози край беседката. Вятърът галеше кожата ми. Част от мен осъзнаваше, че се намирам в стаята си и лежа в леглото си с пулсиращо главоболие.

— Озадачаващо.

— Проницателен си — отбеляза тя. — Да, дезориентиращо и изнервящо. Не обичам някой да направлява мислите ми. А погледът й, когато отвори очи срещу мен в онзи гроб, бе изпълнен със странна… обич. Никога не ме е наранявала и до тази вечер не вярвах, че ще се опита да го стори.

Мич сви в една отбивка, рязко натисна спирачките и се обърна към нея. Спокойствието, което почти винаги излъчваше, бе заменено с очевиден гняв.

— Какво искаш на кажеш? Нападна ли те? За бога!

— Не мен, а хубавия ми кашмирен пуловер. Беше подарък за рождения ми ден. Имах го едва от ноември и все още съм бясна, че го съсипа.

— Опиши ми как точно стана.

Когато Роз завърши разказа си, той се облегна назад и забарабани с пръсти по волана.

— Не е искала да излезеш с мен тази вечер.

— Очевадно, но така не постигна нищо. Тук съм.

Мич отново я погледна.

— Защо?