Нора Робъртс - Черна роза

— Запален е по него от съвсем малък.

Мич обгърна талията й и я преведе между оттеглящите се зрители.

— Ще ти бъде трудно, когато той се премести в Бостън.

— Винаги е мечтал за това. Донякъде ми се иска и аз да отида там с него, но рано или късно човек трябва да позволи на децата си да поемат по свой път.

— Когато по-малките ми синове заминаха, мислех, че няма да го преживея. Струваше ми се, че до вчера са били на пет години.

Докато вървяха през паркинга, Мич хвана ръката й.

— Би ли приела покана за вечеря?

— Не днес. Трябва да стана рано сутринта. Все пак благодаря.

— Тогава утре вечер.

Роз го стрелна с поглед и отвърна:

— Трябва да те предупредя, че обикновено дори стадо диви коне не би ме накарало да изляза две поредни вечери. Освен това утре има сбирка на градинарския клуб, която не мога да пропусна поради лични причини.

— А вдругиден?

— Не се отказваш лесно.

— Имам ли шанс?

— Да. — „Доста голям“ призна тя пред себе си, докато се наслаждаваше на хладния вятър, който галеше лицето й, и на допира на топлата му длан. — Каня те на вечеря у дома вдругиден, но те предупреждавам, че аз ще готвя. Дейвид има почивен ден.

— Можеш да готвиш?

— Разбира се. Кухнята е недостъпна територия, когато Дейвид е в къщата, но съм добра готвачка.

— В колко часа е вечерята?

Роз се засмя:

— Нека бъде в седем.

— Ще дойда.

Когато стигнаха до колата му, Мич заобиколи от нейната страна, нежно я обърна с лице към себе си, плъзна ръце около тялото й и я притегли. Устните му се сляха с нейните в дълга, бавна целувка.

Роз обгърна раменете му и се предаде на опиянението от топлината на тялото му, хладния въздух и желанието, намерило сдържан израз в целувката.

Той се отдръпна, прикова поглед в очите й и протегна ръка да отвори вратата пред нея.

— Направих го сега, защото реших, че ако изчакам, докато те изпратя до вратата на дома ти, ще го предвидиш. Надявам се, че успявам да те изненадвам понякога. Едва ли това е от най-лесните неща на света.

— Досега успя няколко пъти.

Когато се настани на седалката, Мич си каза, че не е зле да измисля по няколко изненади в аванс за всяка среща.

Харпър прекарваше часове наред всеки ден в оранжерията за присаждане, без да се отегчи или почувства нужда от компанията на други хора. Растенията, с които работеше, му носеха безкрайно очарование и удовлетворение. Независимо дали поставяше стандартна присадка, или експериментираше с нов хибрид, вършеше нещо, което обожаваше.

Обичаше и работата на открито, ашладисването и засаждането на млади фиданки. Вече бе избрал дръвчетата, които искаше да ашладиса, и щеше да прекара част от седмицата в подрязване на засадените през миналата година и събиране на калеми.

Майка му оставяше на него да взема решения какво, как и кога да прави. Знаеше, че е забележителна проява на доверие от нейна страна да се оттегли и да му позволи да ръководи тази дейност.

Не само го бе научила на най-основните неща, а бе възпитала у него любов към всичко, което отглежда.

Като малък прекарваше безброй часове заедно с нея в градините и оранжериите. Тя учеше и братята му, но техните интереси се отклониха в други посоки, а неговите останаха съсредоточени в Харпър Хаус, градините и работата в тях.

Годините в колежа само затвърдиха убедеността, че бъдещето му е тук.

Чувството за отговорност към градините, къщата, работата и жената, научила го на всичко, стоеше на първо място.

Смяташе се за късметлия, че любовта и дългът са така тясно свързани за него.

За растенията звучеше Чайковски. А за себе си бе избрал рок. Нагледа саксиите си и сложи отметки в множеството си бележници.

Изпитваше особено задоволство от далиите, които бе създал през миналата пролет по молба на Лоугън. След две седмици щеше да подхрани презимувалите грудки и да се сдобие с достатъчно издънки. Градинарският център щеше да предложи в изобилие от сорта „Сънят на Стела“ — яркосинята далия, измислена от него.

„Интересно развитие на събитията“, помисли си той. Безупречно организираната Стела се бе влюбила в Лоугън, които пък бе разкрил сантименталната си страна с идеята за тази далия, видение от неин сън. „Сън, внушен от Печалната невеста“, напомни си Харпър. Странно как всичко се въртеше около къщата и онова, което витаеше в нея.

„Сънят на Стела“ нямаше да съществува, ако не съществуваше Печалната невеста, а тя нямаше да присъства в живота им, ако не бе Харпър Хаус. А всичко се случваше благодарение решимостта на майка му да запази къщата и да развива собствен бизнес.