Нора Робъртс - Черна роза

Долавяше уханието на трендафила, с който бе обрасла беседката, озарена от златисти слънчеви лъчи. Белите рози, засадени от самата нея в памет на Джон.

Радко ходеше до гроба му, но често наобикаляше тази беседка.

Загледа се отвъд розариума, в лехите с летни цветя и пътеките, виещи се между храстите и дърветата на мястото, където Брайс бе искал да изкопае плувен басейн.

Бяха се скарали за това и Роз вдигна грандиозен скандал, когато той, въпреки възраженията й, се свърза със строителна фирма и сключи договор зад гърба й.

Тогава тя се обади на строителния предприемач и се закани, че ако направи и една копка в градината й, полицията трудно ще събере останките му от земята.

Още по-гневно напомни на Брайс, че къщата и имението са нейни и единствено тя има право да взема решения, свързани с тях.

Той си тръгна сърдит, но само няколко часа по-късно довтаса да й се извинява, падайки на колене, с букетче диви теменужки в ръка.

Грешката й беше, че прие извиненията и цветята.

Сама е по-добре.

Роз потръпна в сянката.

— Може би да, а може би не.

Постигнала си всичко сама. Веднъж сгреши и виж какво ти струва. Все още плащаш скъпо. Не допускай нова грешка.

— Това няма да се случи. Каквото и да правя, няма да допусна грешка.

Сама е по-добре. Гласът звучеше по-настойчиво и я обгърна вледеняващ студ. Аз съм сама.

За миг, само за миг, Роз зърна жена със захабена бяла рокля, лежаща в изровен гроб. Долови мириса на смъртта под розите си.

Очите на жената внезапно се отвориха и втренчиха поглед в нейните, изпълнени с дива ярост.

Роз се прибра в къщата заради поройния дъжд, който плющеше навън. Свали якето си и седна на пейката в преддверието, за да събуе ботушите си. Дейвид излезе от кухнята, настани се до нея и й подаде чаша кафе.

— Доктор Сладур е в библиотеката.

— Зная, видях колата му.

Тя отпи глътка и задържа чашата между двете си ръце, за да ги стопли.

— Харпър е при него, на разпит. Пийнахме кафе със сметана и хапнахме сладкиш с ябълков сос.

— Сладкиш с ябълков сос?

— Запазих ти голямо парче. Зная всичките ти слабости. Казаха, че може би тези дни ще завали сняг.

— Чух.

— Стела и момчетата са у Лоугън. Тя ще приготви вечеря, а децата се надяват да започне снежна виелица, за да останат да пренощуват там.

— Чудесно. Трябва да взема душ. Горещ. — Подаде чашата обратно на Дейвид.

— Защо и ти не поканиш привлекателния професор да остане за вечеря? Ще приготвя апетитно пилешко с кнедли, за да имаме сили да издържим на студа.

— Добра идея… за пилешкото. Разбира се, Мич е добре дошъл да ако пожелае да остане и няма други планове.

— Няма — увери я Дейвид. — Вече го попитах.

Роз се засмя, забелязвайки широката му усмивка.

— С кого искаш да го сватосаш, Дейвид? С мен или със себе си.

— Знаеш, че съм напълно безкористен човек, а и докторът е абсолютно хетеросексуален, така че — с теб.

— Ти си непоправим романтик.

Роз се изпрани и завъртя очи, когато го чу да се провиква:

— Облечи нещо секси.

В библиотеката Харпър държеше полагащата му се след работно време бира. Не мислеше, че може да каже на Мич нещо, което той все още не знае, но отговаряше на въпросите и запълваше дребни пропуски в разказите на майка си и Дейвид.

— Записах спомените на Дейвид за нощта, когато като момчета сте я видели навън, в градината.

— Спахме на палатка. Дейвид, двамата ми братя и аз — потвърди Харпър. — Една нощ.

— Дейвид каза, че ти си я видял пръв и си го събудил.

— Видях, чух, почувствах. — Харпър сви рамене. — Подробностите ми се губят, но да, събудих го. Не мога да кажа по кое време. Късно. Бяхме се наплюскали до пръсване и бяхме стояли будни до късно да си разказваме страховити истории. Тогава я чух, поне така мисля. Не знам защо, но бях сигурен, че е тя. Не звучеше като друг път.

— Какво беше различно?

— Не пееше. По-скоро… стенеше или издаваше нечленоразделни звуци. По-подобаващи на призрак в гореща лунна нощ, според представите на едно хлапе. Затова погледнах и тя стоеше там. И не изглеждаше като преди.

„Смело момче — помисли си Мич. — Да погледне, вместо да скрие глава в спалния чувал“.

— Как изглеждаше?

— Носеше нещо като бяла нощница. Както миналата пролет, когато се появи горе. Косите й бяха заплетени и мръсни. Лунната светлина преминаваше през нея, беше прозрачна. Господи! — Той отпи голяма глътка бира. — Побутнах Дейвид, Остин и Мейсън също се събудиха. Не исках да тръгват с нас, но нямаше как, и всички я проследихме.