Нора Робъртс - Черна роза

Не искаше да вижда и да разговаря с никого, но Дейвид бе навън и играеше с момчетата на Стела и кучето им.

Кучето я забеляза първо, заподскача с весел лай към нея и опря предни лапи на краката й.

— Не сега, Паркър. — Роз се наведе да го почеше зад ушите. — Моментът не е подходящ.

— Търсим заровено съкровище. — Люк дотича, със смешна черна брада, закачена с ластик за ушите, която скриваше половината от луничавото му лице. — Имаме карта и всичко останало.

— Съкровище?

— Аха. Аз съм пиратът Черната брада, а Гевин е Дългия Джон Силвър. Дейвид е Капитан Морган. Казва, че капитан Морган може да накара слънцето да изгрее в мрачен ден. Но не разбирам как.

Роз се усмихна и разроши косите на момчето и козината на кучето. „Не е лоша идея да пийна ром «Капитан Морган» — реши тя. — Двоен“.

— Какво е съкровището?

— Изненада е, но Дейвид… Капитан Морган каза, че ако не го намерим, значи сме негодници и ще чистим палубата.

Тя хвърли поглед към Гевин, който куцаше с пръчка от метла, вързана за крака, и към Дейвид — с черна превръзка на окото и голяма шапка с перо, навярно част от карнавален костюм.

— Тогава е най-добре да продължиш с търсенето.

— Не искаш ли да поиграеш с нас?

— Не точно сега, момчето ми.

— Намери жълтиците ми — извика Дейвид, докато се приближаваше — или ще те обеся на оградата.

С неподобаващи за пират писъци Люк се отдалечи, за да отброи следващите крачки по картата заедно с брат си.

— Какво има, скъпа?

— Нищо. — Роз поклати глава. — Малко главоболие, реших да се прибера по-рано. Дано не си заровил нещо наистина. Не искам да те уволня.

— Нова игра „Плейстейшън“ в извивката на най-ниския клон на онзи чинар.

— Вие сте истинско съкровище, Капитан Морган.

— Един на милион. Познавам това изражение. — Повдигна ръка към лицето й. — Би могла да заблудиш всекиго, но не и мен. Какво те е разстроило и защо си вървяла пеш дотук без яке?

— Забравих го и наистина имам главоболие. Причината е една глупава клюка, която Сиси Прат се почувства длъжна да ми съобщи.

— Някой ден ще се задави с този свой неуморен език. — Дейвид повдигна превръзката си. — Когато я откарат в погребалното бюро, ще се погрижа да бъде облечена в старомодна, залежала рокля от „Уолмарт“. Полиестер.

Роз успя да се усмихне.

— Това е жестоко.

— Да влезем вътре. Ще ти приготвя от прочутото си мартини. Можеш да ми разкажеш и да позлословим по адрес на онази кучка.

— Въпреки че звучи забавно, мисля, че имам нужда от два аспирина и двайсет минути сън. И двамата знаем, че не бива да разочароваш момчетата. Хайде, капитане. — Целуна го по бузата. — Върви да ги командваш.

Влезе в къщата, направо на горния етаж. Изпи аспирина, който сама си бе предписала, и се изтегна на леглото.

Докога грешката, която бе допуснала с втория си брак, щеше да тежи като камък на шията й? Колко пъти съдбата щеше безмилостно да й напомня за нея?

Край на суеверните надежди, че с петнайсетте хиляди долара, които му бе позволила да отмъкне от банковата й сметка, е платила цената и възстановила равновесието в живота си.

Беше се простила с парите и нямаше смисъл да съжалява за това свое наивно решение. Бракът оставаше факт от миналото й, който не можеше да заличи, колкото и да се самонаказва.

Рано или късно той отново щеше да стъпи накриво, да подцени жената, чиято глава е завъртял, или да се опита да измами някого, след което щеше да офейка от Мемфис, далеч от нея.

И хората щяха да намерят друга тема за обсъждане, както ставаше винаги.

Не проумяваше как е успял да убеди някого, че тя го е нападнала, при това в собствения си дом. Но доста умело се преструваше на наранен и беше най-убедителният лъжец, когото познаваше.

Не можеше и нямаше смисъл да се защитава, по какъвто и да е начин. Така само би наляла масло в огъня. Щеше да постъпи както винаги, да стои далеч от хорските клюки — физически и емоционално.

Можеше да си позволи да е сърди за известно време. Все пак и тя не бе идеална. После щеше да продължи да живее живота си както по-рано.

Както самата тя желае.

Затвори очи. Не очакваше да заспи, но се унесе в онова полусънно състояние, което често й се струваше по-успокояващо.

В унеса си се озова сред своята сенчеста градина, където се наслаждаваше на пролетния полъх и вдъхваше уханията, носещи се във въздуха.

Виждаше голямата къща и ярките цветя в сандъчетата на терасите. И някогашния гараж за файтони, с леха лилии отпред, готови всеки момент да разтворят широко цветове.