Нора Робъртс - Черна роза

— Когато скърбим, ни се струва, че времето тече бавно, а радостните мигове отлитат неусетно. Не знам защо е така.

— Спомням си само колко много исках да свършат… за да престана да чувам Jingle Bells всеки ден, когато отида на работа. Бях бременна, чувствах се самотна и бях решила да обявя къщата си за продан. Прекарах повечето дни по Коледа в опаковане на багаж и умуване какво да продам, за да мога да напусна Литъл Рок. — Седна на петите си и блажено въздъхна. — А тук, само година по-късно, всичко е толкова весело и вълнуващо. Знам, че Лили не разбира какво става, но беше толкова забавно да я гледам как си играе с подаръците, по-скоро с опаковките им.

— Нищо не може да ангажира вниманието на едно дете така, както картонена кутия. За мен и за всички нас беше истинско щастие да станем част от първата й Коледа.

Хейли допълни калъпа.

— Зная, че я обичаш, Роз, но просто се чувствам неудобно, че ще стоиш у дома с нея в новогодишната вечер, докато аз се забавлявам.

— Предпочитам да си бъда у дома на Нова година. Лили ми дава най-удобното оправдание. Нямам търпение да остана насаме с нея.

— Навярно си поканена поне на десет купона.

— Повече. — Роз изправи гръб и потърка кръста си. Но не проявявам интерес. Ти върви с Деймиз и с други млади хора. Сложи обиците си и танцувай. Ние с Лили ще се радваме да посрещнем Нова година заедно.

— Дейвид казва, че никога не ще успее да те придума да отидеш на това парти, въпреки че е дългогодишна традиция — Хейли взе бутилка вода и отпи. — Може и Харпър да намине.

— Предполагам. Имат много общи приятели. — Роз закачливо я потупа по рамото. — Да довършим това и да обявим края на работния ден.

Прибра се уморена, но доволна, че е отметнала няколко досадни задължения в списъка си. Забеляза колата на Мич и се изненада, че й се прииска да се качи горе и да се преоблече, преди да го потърси в библиотеката.

Но си каза, че ще е губене на време и не в неин стил. Затова влезе при него с работните си дрехи.

— Имаш ли всичко, което ти е необходимо?

Мич вдигна очи от купчината книги на масата и я погледна през очилата си за четене с рогови рамки.

— А?

— Влязох да попитам дали имаш нужда от още нещо.

— Трябват ми няколко десетки години, за да организирам всичко това, чифт нови очи и… — Той повдигна каничката от бюрото — още кафе.

— Мога да се погрижа за последното.

Роз се приближи и изкачи стъпалата до подиума.

— Не, всичко е наред. Сигурно нивото на кофеина в кръвта ми е достигнато деветдесет процента. Колко е часът?

Роз забеляза часовника на ръката му и погледна своя.

— Пет и десет.

— Сутринта или следобед?

— Толкова време ли си прекарал тук?

— Достатъчно, за да загубя представа, както обикновено. — Мич потърка едното си рамо и завъртя глава, за да раздвижи врата си. — Имала си интересни роднини, Розалинд. Събрах достатъчно изрезки от вестници за семейство Харпър от средата на деветнайсети век насам, за да напълня цял банков сейф. Знаеше ли например, че си имала прадядо, който е яздил за „Пони Експрес“ през 1860, а двадесет години по-късно е пътувал с Бъфало Бил и неговото шоу „Героите на Дивия запад“?

— Прадядо Джеремая, който избягал от къщи като момче и станал куриер на „Пони Експрес“. Бил се с индианци, разнасял пратки за армията, оженил се за индианка от племето команчи, а както е известно, имал и друга съпруга в Канзас Сити почти по същото време. Яздил коне в шоуто на Бъфало Бил и по-консервативните членове на фамилията по негово време го смятали за черната овца.

— А Люсибел?

— Ааа…

— Хванах те натясно. Омъжила се за Даниъл С. Харпър през 1858-а и две години по-късно го напуснала. — Столът проскърца, когато Мич се облегна назад. — Появява се отново през 1862-а в Сан Франциско, където открила собствена кръчма и публичен дом.

— Това ми е убягнало.

— Е, Даниъл твърдял, че я е изпратил в клиника за душевноболни в Ню Йорк, където е починала. Така му се е искало, предполагам. Но с малко труд и някоя и друга магия открих, че нашата Люсибел е забавлявала яки мъжаги в Калифорния, където е живяла — очевидно в цветущо здраве — още двадесет и три години.

— Обожаваш подобни истории, а?

— Да. Представям си как петнадесетгодишният Джеремая галопира през пустошта, за да достави писмо. Хилав младеж, смел и дързък. Назначавали са слаби момчета, за да не тежат много на конете.

— Умно.

Роз се облегна на ръба на бюрото.

— Приведен на седлото, препуска напред, по-бърз от кавалерист, прашен и плувнал в пот или полузамръзнал от студ — продължи Мич.