Нора Робъртс - Черна роза

— Тя е шеф на всички — каза Люк със сериозен тон.

— Скъперници. Щом никой не е в настроение да хвърля пари, ще се задоволя с една бира. — Остин върна обувката на Лоугън и се приближи към Хейли. — Е, Пепеляшке да видим дали е по мярка. — Артистично се наведе, за я сложи на крака й, и намигна на Харпър над главата й. — Пантофката пасна. — Хвана ръката й и я целуна. — Трябва да се оженим веднага щом се върна от кухнята.

— Така казват всички. — Хейли кокетно завъртя очи срещу него.

— Ще донесеш ли една бира и за мен? — попита Мейсън.

— Приемам и други поръчки. — След като чу още няколко желания. Остин отново погледна Харпър. — Нали ще ми помогнеш да ги донесем?

— Разбира се.

Подаде Лили обратно на Хейли и тръгна след брат си към кухнята.

— Няма да пропусна това — прошепна Мейсън на майка си и затътри крака след тях.

— Хубавица е тази наша братовчедка Хейли, а? — подхвърли Остин.

— Винаги си имал навик да изтъкваш очевидното.

— Тогава мога да добавя, че си пада по мен.

— Друг твой навик е да преценяваш жените погрешно.

— Почакайте — намеси се Мейсън. — Трябва да намеря нещо за писане, за да отбелязвам точките.

— Има най-сладките устни на света. Едва ли си ги забелязал, братко, щом не е нещо, което расте в саксия.

Взе бутилка бира и отпи направо от нея, въпреки че Харпър извади халби.

— Би ти позволила да впиеш дебелите си устни в нейните само ако е припаднала и се нуждае от дишане уста в уста.

— Който стреля, той улучва. Впрочем аз съм лекарят тук — напомни им Мейсън. — Ако се нуждае от изкуствено дишане, на мен се полага да бъда първи. Намира ли ни се някакъв чипс?

— Обзалагам се на десет долара, че Хейли не мисли така. — По стар навик Остин седна на плота. — Какво ще кажеш да влезеш в ролята на бавачка, докато аз се поразходя с младата ни гостенка в градината? Досега не съм те чул да казваш, че си й хвърлил око.

— Не е единственото момиче на света. — Харпър грабна бирата от брат си с гневен жест и отпи голяма глътка. — Какво ви прихваща, та говорите така за нея? Трябва да проявявате малко повече уважение. Щом сами не го осъзнавате, да поизлезем навън и да ви дам един урок.

Остин се усмихна и повдигна пръст срещу Мейсън.

— Казах ли ти? Набелязал я е.

— Да, очевидно е хлътнал по нея. Що за кухня е това, щом няма чипс?

— В килера, на горния рафт — подвикна Роз от прага. — Как можа да си помислиш, че съм забравила за вродената ти слабост? Остин, ще престанеш ли да дразниш брат си, поне засега?

— Едва започвам.

— Ще се наложи да отложиш тази част от празничните си развлечения. — Надникна в кухнята и се усмихна, когато Мейсън издаде радостен вик при вида на пакетите чипс. — Имаме гости и би трябвало поне да създадем илюзията, че съм отгледала трима отговорни, зрели млади мъже.

— Тази илюзия е разбита, след като той жонглира с обувки — промърмори Харпър.

— Все пак има смисъл. — Роз влезе и докосна бузата на Харпър, след това на Остин, а накрая пристъпи към Мейсън. — Може и да не сте отговорни и зрели, но и тримата сте красавци. Радвам се, че имам такива синове. Хайде, Харпър, да занесем питиетата на гостите. Остин, разкарай задника си от плота ми. Това е къща, а не селска кръчма. Мейсън, сипи чипса в купа и внимавай да не падат парченца, докато го занесеш.

— Да, шефе — казаха тримата в един глас и я разсмяха.

Коледният ден отмина неусетно. Роз се опита да запечата в съзнанието си най-ярките моменти: искрената радост на Мейсън от старинната чанта с медицински принадлежности, която му бе подарила; оспорвания мач на масата с пластмасови футболисти между Харпър и Остин, предвидимия интерес на Лили към кутиите и опаковките вместо към играчките; и задоволството, с което Хейли позираше с новите си обици.

Радваше се, докато гледаше Лоугън, седнал с кръстосани крака на пода, да показва на момчетата на Стела — които вече приемаше като свои синове — малките градинарски инструменти в кутии, изработени специално за тях.

Искаше й се да забави часовника поне в този ден, в този единствен ден, но стрелките препускаха — от сутрешното вълнение при отварянето на подаръците до разточителната вечеря, която Дейвид бе приготвил и сервирал в най-красивите й порцеланови съдове.

Преди да усети, къщата отново стана тиха.

Слезе на долния етаж, за да погледне елхата за последен път и да поседи сама в приемната с чаша кафе и спомените от деня, както и от всички предишни Коледи.

Изненадана да чуе стъпки, вдигна очи и видя синовете си.