Нора Робъртс - Черна роза

— Мислех, че сте отишли у Харпър.

— Чакахме да дойдеш — каза той.

— Да дойда?

— Винаги слизаш долу на Коледа, след като всички си легнат.

Роз повдигна вежди срещу Мейсън.

— Нямам тайни в тази къща.

— Имаш много — възрази той. — Но не и тази.

Остин се приближи, взе кафето й и го замени с чаша шампанско.

— Какво е това?

— Малък семеен тост — отвърна синът й. — Но след като ти поднесем подаръка, който имаме за теб.

— Още един? Трябва да освободя цяла стая в къщата, за да побера всичко, което получих тази сутрин.

— Този е специален. Вече имаш място за него — или поне преди време имаше.

— Не ме дръжте в напрежение. Какво сте намислили?

Харпър се върна в коридора и донесе кутия, опакована със златисто фолио. Сложи я до краката й.

— Отвори го и ще видиш.

Обзета от любопитство, тя остави чашата си и започна да се бори с опаковката.

— Не казвайте на Стела, че съм я разкъсала ще бъде ужасена. Не мога да повярвам, че тримата сте се наговорили да направите нещо заедно, още по-малко, че сте го крили досега. Мейсън трудно държи езика си зад зъбите.

— Мога да пазя тайна, когато се налага. Не знаеш, че веднъж Остин взе колата ти и…

— Млъкни! — Остин грубо побутна брат си. — Не съм извършил тежко нарушение и не подлежа на наказание. — После чаровно се усмихна на Роз, която го гледаше навъсено. — Въпреки че е идиот, мамо, знаеш, че не бих го наранил.

— Предполагам.

Но се запита дали наистина е така, докато разтваряше фолиото. Сърцето й направо замря, когато извади старинно огледало с резбован капак.

— Много прилича на онова, което счупихме. Резбата е почти същата, както и формата — каза Харпър.

— Кралица Ан — добави Остин, — около 1700-та година, със златист лак и зелени шарки до скосените ъгли. Сравнихме спомените си за огледалото, което Мейсън счупи, и решихме, че това най-много се доближава до него.

— Хей! Харпър даде идеята да го използваме като сандъче за съкровище. Не съм виновен, че го изпуснах от проклетото дърво. Аз бях най-малкият.

— О, господи, толкова побеснях, че едва не одрах и трима ви живи.

— Пазим мъчителни спомени за това — увери я Остин.

— Беше наследство от семейството на баща ви — промълви Роз с пресипнал глас и докато в гърлото й напираха сълзи, прокара пръст по лакираното дърво. — Подари ми го в деня на сватбата ни.

— Заслужавали сме да ни одереш живи. — Харпър седна до нея и потърка ръката й. — Знаем, че не е същото, но…

— Не, не, не! — В изблик на чувства, тя извърна глава и за миг докосна лицето си до ръката му. — Чудесно е, че сте си спомнили. Че сте се сетили и сте го сторили.

— Тогава ти заплака — прошепна Мейсън, наведе се и потърка буза в косите й. — Това е единственият път, когато съм те виждал да плачеш. Никой от трима ни не ще го забрави, мамо.

Роз едва се сдържа да не заплаче и сега, прегръщайки синовете си.

— Това е най-красивият подарък, който съм получавала и ще го ценя повече от всичко, което имам. Всеки път, когато го погледна ще си ви спомням такива, каквито бяхте тогава и каквито сте сега. Толкова се гордея с момчетата си. Винаги съм се гордяла. Дори когато ми се искаше да ви одера.

Остин й подаде чашата и донесе още три — за себе си и братята си.

— Честта се пада на Харпър, като най-голям син. Но държа да бъде изтъкнато, че аз съчиних тоста — каза той.

— Заедно го съчинихме — възрази Мейсън.

— Главно аз. Давай, Харпър.

— Ще го произнеса, ако замълчите за пет секунди. — Харпър повдигна чашата си. — За нашата майка, за всичко, което означава тя за нас, и за всичко, което прави за нас всеки ден.

— О, не мога повече! — Напиращите сълзи бликнаха от очите й. — Предавам се.

— Поплачи си. — Мейсън се наведе и целуна влажната й буза. — Винаги се отразява добре.

Съсредоточаването върху работата й помогна, както обикновено, да запълни празнотата, останала в сърцето и, след като се бе сбогувала с двама от синовете си.

Почивните дни щяха да се нижат бавно, както всяка година, затова — по примера на Стела — се залови с организиране. Почисти инструментите си, лъсна плотове, поработи върху каталозите и най-сетне стигна до приемлив дизайн на торбите за пръст.

Остана й малко време да помогне на Хейли да напълни няколко калъпа за отливане на бетонни сандъчета.

— Не мога да повярвам, че Коледа отмина. — Хейли приклекна и започна да заглажда бетона, който Роз сипваше. — Толкова очакване и подготовка, а всичко свърши като един миг. Миналата година, първата след смъртта на татко, беше ужасно и празниците сякаш нямаха край.