Нора Робъртс - Черна роза

— Бях в градината и разговарях с теб.

— С мен?

— Да, в деня, когато дойде и ме завари да пъхам клони в мелачката.

— Точно след партито — отбеляза той и го записа в бележника. — Поканих те на вечеря.

— Спомена нещо за…

— Не, не, поканих те да излезем заедно. — Въодушевен, Мич заобиколи масата, облегна се на ръба й и погледна Роз право в очите. — После тя ти казва, че мъжете лъжат. Много интересно. Предупреждава те да стоиш далеч от мен.

— Аз дори не клоня към тази посока, така че едва ли има за какво да ме предупреждава.

— Явно това, че работя тук, не я дразни. — Той свали очилата си и ги остави на масата. — Очаквах и дори се надявах да се появи или по някакъв начин да изрази неодобрение. Ала досега, изглежда, нямаше нищо против присъствието ми. Но когато отправих лична покана, тя ти е оставила послание. Получавала ли си и други?

— Не.

— Хм! — Бе доловил в изражението й известно колебание. — Какво? Сети се за нещо.

— Просто странно съвпадение. Наскоро я видях, след като бях взела гореща вана. Душ, вана. Странно.

„Не си я представяй гола във ваната“.

— Какво прави, преди да влезеш във ваната?

— Нищо. Просто свърших малко работа.

— Добре. За какво си мислеше, докато лежеше във ваната?

— Не виждам какво общо има това. Беше вечерта след щурото ми коледно пазаруване. Исках да се отпусна.

— В онзи ден също се бе срещнала с мен.

— Твърде много ласкаеш егото си, Мич. Може би имаш проблем с него.

— Фактите са си факти. Навярно се е заинтригувала или обезпокоила от мислите ти. Щом може да прониква в сънищата на Стела — продължи той, когато Роз нехайно махна с ръка, — защо да не може да чете и твоите мисли?

— Идеята не ми допада. Никак.

— На мен също, но не бива да я отхвърляш. Гледам на този проект от две страни, Роз. От гледна тока на сегашните събития и на онова, което се е случило тогава. Какво, кой и защо. Всичко е свързано. Това е работата, която ти ме нае да свърша. Трябва да ми съобщаваш, когато стане нещо. И то не с две седмици закъснение.

— Добре. Следващи път, когато тя ме събуди в три през нощта, ще ти се обадя.

Мич се усмихна.

— Не обичаш да ти нареждат, нали? Свикнала си ти да даваш заповеди. Добре. Не те упреквам, затова просто учтиво ще помоля да надникна в банята ти.

— Освен че звучи доста глупаво в този момент, не трябваше ли да се прибираш, за да вечеряш със сина си?

— Джош? Какво? О, по дяволите, забравих! Наистина трябва да тръгвам. — Той хвърли поглед назад към масата. — Ще го оставим за следващия път. Би ли ми направила една услуга? Не я разтребвай.

— Не страдам от мания за подреждане.

— Слава богу! — Грабна якето си и очилата си за четене. — До вторник. Обади ми се, ако се случи нещо дотогава — Забърза към вратата, но се спря и се обърна. — Розалинд, трябва да ти кажа, че на седемнадесет си била прелестна напъпила роза, която сега цъфти в цялото си великолепие.

Тя леко се засмя и се облегна назад, когато остана сама. Вяло огледа старите си ботуши и широкия си работен панталон, изпоцапан с кал и засъхващ цимент. Предполагаше, че вълнената блуза, с която бе облечена, е на достатъчно години, за да получи шофьорска книжка.

„Мъжете лъжат — помисли си, — но понякога е приятно да го чуеш“.

Градинарският център щеше да затвори рано заради празника и Роз бе решила да отдели време за своите стайни растения. Имаше няколко, които се нуждаеха от пресаждане или разделяне, и други, които искаше да подготви за подаръци.

Навън беше хладно и свежо, но тя се наслаждаваше на влажния и топъл въздух в оранжерията си. Работеше върху едно от любимите си растения — огромна африканска теменужка, чийто вид бе съхранила от завещани от баба й издънки. Докато край нея звучеше чувственият глас на Нора Джоунс, внимателно избра шест нови листа и ги отдели за резници. Сложи ги в силно наторена почва в саксията. След месец щяха да пуснат коренчета и да образуват нови издънки. Тогава щеше да ги пресади поотделно в бледозелените саксии, които бе приготвила.

Щеше да ги подари на Стела — за новата й къща и новия й живот.

Радваше се, че може да предаде тази съкровена част от наследството си на жена, на която истински държи и която ще оцени този дар.

Един ден, когато синовете й се оженеха, също щяха да получат жива частица от нейното наследство. Щеше да обикне избраниците им. Ако имаше късмет, съпругите им щяха да са жени, които истински харесва.

„Снахи — помисли си — и внучета“. Струваше й се невъзможно тези събития да са толкова близо. Още по-странно бе, че започваше да копнее за тях. Реши, че това донякъде се дължи на присъствието на Стела, Хейли и децата им в дома й.