Нора Робъртс - Черна роза

Роз прогони от съзнанието си мислите за мъже, призраци и послания, изписани с пара. Синовете й си бяха у дома.

Гласовете им, енергията им и безпорядъкът около тях изпълваха къщата. Някога разхвърляните обувки, шапки и други неща я подлудяваха, а сега й носеха радост — като доказателства за присъствието им. Някога бе искала тиха подредена къща, а сега се наслаждаваше на шума и суматохата.

Скоро щяха да си тръгнат и да се върнат към живота, който изграждат. Затова всеки миг, прекаран под един покрив с тях през тези два дни, щеше да е съкровен за нея.

Забавно беше да гледа как се закачат с момчетата на Стела или как Харпър люлее капризничещата Лили на ръце. Струваше си да стои начело на този дълъг семеен влак.

— Искам да ти благодаря, че позволи Лоугън да остане тук тази нощ. — Стела се настани на дивана до нея.

— Бъдни вечер е. Обикновено в хана ни се намира място за всеки.

— Знаеш какво имам предвид и може би е глупав каприз от моя страна, но наистина искам да прекараме първата си Коледа заедно в неговата… в нашата къща, когато станем истинско семейство.

— Намирам това за много трогателно и сантиментално и егоистично се радвам, че всички сте тук тази вечер. — Загледа се в Хейли, която вдигна Лили от пода преди тя да допълзи до елхата. — Радвам се, че в къщата има деца. Остин! — извика, когато средният й син започна да жонглира с три ябълки от купата. — Не в приемната.

— Позната песен, чувал съм я толкова пъти, че мога да я изтананикам по всяко време. — Високият и строен млад мъж с чупливи руси коси като на баща си намигна на Гевин и завъртя ябълките още веднъж. — „Не в приемната Остин, не в приемната“ — напевно занарежда той, докато синовете на Стела се заливаха от смях, после им хвърли по една ябълка и захапа третата.

— Заповядай, мамо. Опитай това вино. — Най-малкият Мейсън, седна на страничната облегалка и й подаде чаша. В сините му очи имаше дяволит блясък, който бе предупреждение, че брат му си търси белята. — Остин, знаеш, че приемната е свещена територия. Не бива да жонглираш тук. Особено с нещо като, да кажем, обувки.

— Можеш да жонглираш с обувки?! — Поразен, Люк се ококори срещу Остин.

— Мога с всичко. За това се изисква изключителен талант и ловкост.

— За съжаление, не можах да го убедя да избяга от къщи и да стане циркаджия, когато беше на осем години.

Харпър пое Лили, щом детето се раздвижи в скута на Хейли и протегна пълните си ръчички към него.

— Ще пожонглираш ли с моите? — попита Люк.

— Дай едната.

— Остин! — Роз въздъхна примирено и отпи глътка вино. — Ако счупиш нещо, ще те накажа да не излизаш.

— Още една позната песен. Да видим дали ще се справя с предизвикателството. Лоугън, тази обувка изглежда достатъчно голяма, за да побере четиричленно семейство. Дай ми я.

— Ако ти я дам, ще те накажат, а мен ще ме уволнят. Наречи ме страхливец, но скоро ще трябва да храня две подрастващи момчета. — Протегна ръка и смушка Гевин в ребрата. — А те ядат като прасенца.

— Грух! — Имитирайки лакомо животно, Гевин грабна бисквита и я пъхна цялата в устата си. — Грух-грух.

— О, дай му я, Лоугън. — Роз махна с ръка. — Иначе остане недоволен.

— Да потърсим и трета. — Огледа всички и се спря на Хейли. Какви хубави, нежни крачета, ще ми дадеш ли една от своите, сладурче?

Хейли се засмя.

— Нежни колкото издути наденички. — Но свали обувката си.

— Харпър, отнеси стъкления сервиз на баба си на безопасно място — нареди Роз. — За да не пострада от перченето на брат ти.

— Предпочитам термина представление .

— Спомням си как подобно представление коства на мама една лампа — каза Харпър, докато преместваше ценните чупливи вещи. — А на нас тримата и на Дейвид, ако паметта не ми изневерява, домашен затвор.

— В буйната ми зелена младост — потвърди Остин. След като подхвърли трите обувки няколко пъти за проба, започна да жонглира. — Както виждате, след онзи срамен инцидент развих уменията си.

— Не е зле човек да има резервен вариант за кариера — отбеляза Мейсън. — Би могъл да припечелваш добре на Бийл Стрийт.

Въртящите се обувки разсмяха Лили и тя заподскача в скута на Харпър. Роз остана със затаен дъх до дълбокия поклон на Остин.

Той хвърли обувката обратно на доволния Люк.

— Можеш ли да ме научиш?

— И мен! — настоя Гевин.

— Тя ще каже „не в приемната“ — заяви Остин, преди Роз да отвори уста. — Ще ви преподам първия урок утре, но навън, далеч от гнева на мама.