Нора Робъртс - Черна роза

— Ключа ли забрави?

— Исках да се уверя, че не съм сбъркал апартамента. — Джошуа Карнеги докосна с пръст зелените клонки. — Сложил си венец на вратата.

— Коледа е.

— Така казват.

Влезе и очите му, зелени като на баща му, се разтвориха широко.

Беше с няколко сантиметра по-висок от Мич, но също толкова слаб. Тъмните му коси бяха разрошени, но не защото бе забравил да ги подстриже като баща си, а защото се харесваше с тази прическа.

Носеше сив памучен пуловер с качулка и широки дънки.

— О! Наел си нова чистачка? Доволна ли е от заплащането?

— Нямах време да потърся. А и мисля, че вече всички почистващи фирми в Тенеси ме познават.

— Почистил си сам?! — Джош сви устни и направи кратка обиколка из хола. — Имаш кактус и е цъфнал даже.

— Ще ти го дам.

— Добре.

— Аз ще го уморя. Вече се задушава при мен. Не мога да се грижа за цветя.

— Е — Джош нехайно пощипна ухото си, — ще освежи обстановката в общежитието. Хей, готина елхичка. Със свещи.

— Коледа е — повтори Мич, когато синът му се наведе да помирише голямата червена свещ.

— Ароматизирани свещи. Освен това, ако не се лъжа, дори си минал с прахосмукачката. — Погледна баща си с присвити очи. — Срещаш се с жена.

— Не, нищо подобно. Искаш ли кока-кола?

— Да — Джош поклати глава и тръгна към банята. — Трябва да отида до тоалетната, ще поръчаме ли пица?

— Ти избираш.

— Пица — извика Джош. — С пеперони и салам. И много сирене.

— Артериите ми се запушват само като чуя за това — отвърна Мич, докато изваждаше две кутии кока-кола от хладилника. От опит знаеше, че момчето може да погълне почти цял пай само, но оставаше слабо като хрътка.

Толкова му се искаше и той отново да бъде на двадесет.

Позвъни в близката пицария, поръча голяма пица за Джош и средна вегетарианска за себе си.

Когато се обърна видя сина си облегнат на касата на вратата, с кръстосани крака обути в маратонки „Найк Зуум“.

— Имаш цветя в тоалетната.

— Коледни звезди. За празника.

— Виждаш се с жена. Може би все още не си я свалил, но със сигурност си набелязал някоя. Действай.

— Няма никаква жена. — Мич подхвърли едната кутия кока-кола на Джош. — Просто искам да посрещна празниците в чист апартамент.

— Има начин да те накарам да проговориш. Къде я срещна? Млада мацка ли е?

— Нищо няма да изкопчиш — засмя се Мич и отвори кутията си.

— Ще изплюеш камъчето.

— Няма камъче. — Влязоха заедно в хола. — Все още.

— Аха!

Джош се промъкна зад гърба му, отпусна се на дивана и повдигна крака на масичката.

— Повтарям, нищо няма да изкопчиш. Не бързай да казваш „аха“. Просто съм в празнично настроение. Завърших книгата, което означава, че скоро ще получа чек. Започвам нов интересен проект…

— Вече? Без да си отдъхнеш?

— Поех го преди доста време и най-сетне мога да му се посветя. По-добре е, отколкото да мисля за коледно пазаруване.

— Какво има за мислене? Остават две седмици.

— Е, това е моето момче. — Мич повдигна чашата си за тост. — Как са майка ти и Кийт?

— Добре. Чудесно. — Джош отпи голяма глътка от кутията си. — Тя е в предпразнична треска. Нали знаеш как е?

— Да. — Мич леко го потупа по коляното. — Няма за какво да се безпокоиш, Джош. Майка ти иска да бъдеш при нея за празниците. Нормално е.

— Заповядай и ти. Знаеш, че винаги можеш да дойдеш.

— Зная и го оценявам. Но е по-добре да си остана тук. Ще разменим подаръците си по-рано. За майка ти е важно да посрещнеш Коледа с нея. Заслужава го. Важно е и за теб.

— Ще ми бъде мъчно, че ти си сам.

— Сам, с купа овесена каша.

Винаги болеше, но Мич го бе заслужил.

— Можеш да отидеш при баба — предложи синът му.

— Моля те! — промълви той с измъчено изражение. — Как можа да го кажеш?

Джош самодоволно се усмихна.

— Не би било зле да облечеш костюма на елен, който ти подари преди няколко години.

— Съжалявам, но го подарих на един бездомник, който ще припечели нещо с него през този празничен сезон. Кога заминаваш?

— На двадесет и трети.

— Да се видим на двадесет и втори, ако е удобно за теб.

— Добре. Само трябва да предупредя Джули. Тя ще празнува или с майка си в Охайо, или в Ел Ей с баща си. Раздвоена е. Двамата я притискат и я карат да се чувства виновна и разкъсвана от чувство за дълг. Понякога казва, че й е писнало и не иска да вижда никого от тях. Или плаче, или е раздразнителна, или и двете.

— Ние, родителите, често караме децата си да страдат.

— Вие не ме карате. — Джош отпи още една глътка и разклати кутията. — Не желая да ставам сантиментален, но трябва да кажа, че двамата с мама никога не сте ме въвличали в личните си битки. Напоследък се замислям за това покрай ада, през който преминава Джули. Никога не сте ми причинявали нищо подобно. Не съм се чувствал раздвоен и никой от вас не ме е използвал като оръжие срещу другия. Това, което преживява Джули, ме накара да осъзная какъв късметлия съм. Просто исках да го споделя.