Нора Робъртс - Черна роза

— Все пак ще ги прочета. Лели, чичовци, братовчеди.

— О, цяла армия. Сестрата на майка ми се омъжи за трети път за някакъв британски лорд… или граф, преди няколко години. Живее в Съсекс и не се виждаме често. Има деца от първите си два брака, а те също имат деца. Баща ми беше единствено дете. Но неговият баща е имал четири по-големи сестри… дъщерите на Реджиналд.

— Да, имената им са в списъка ми.

— Не ги помня всичките. Имали са деца. Да видим дали ще се сетя — братовчедите ми Франк и Естер… и двамата са покойници от години, и децата им Лусърн, Боб и Миранда. Боби е загинал през Втората световна война. Лусърн и Миранда също отдавна не са между живите. Но и двете са родили деца, и някои от тях имат свои. После Оуен, Янси и… Мерилу. Мерилу живее в Билокс. Страда от старческа деменция и децата й се грижат за нея, доколкото могат. За Янси не бих могла да кажа нищо. Преди години се присъедини към пътуваща клоунска трупа и оттогава никой няма вести от него. Оуен е пламенен проповедник, чух, че сега живеел в Мейкън, Джорджия. Мога да те уверя, че ще откаже да разговаря с теб за призраци.

— Човек никога не знае.

Роз издаде неразбираем звук, продължавайки да работи.

— А братовчедка ми Кларис никога не се е омъжвала. Стигна преклонна възраст. Упорита сприхава старица. Живее в старчески дом в покрайнините на града. Не ми говори.

— Защото…?

— Наистина ставаш досаден.

— Неизбежно е.

— Не си спомням точно защо престана да ми говори. Не одобряваше това, че дядо ми и баба ми завещаха всичко на баща ми и мен. Все пак беше техен син, а тя е само племенница. Веднъж ни гостува, когато момчетата бяха още малки. Мисля, че тогава се отрече от мен, или по-точно, и двете се отрекохме една от друга. Не й харесваше как възпитавам децата си, а аз не можех да търпя критиката й и към тях, и към мен.

— Преди да се отчуждите, спомняш ли си някога да ти е говорила за Печалната невеста?

— Не, не си спомням. Братовчедка ми Риси главно се оплакваше или сърдито мърмореше. И съм сигурна, че задигна няколко вещи от къщата. Дребни неща. Не съжалявам, че не разговаря е мен.

— А дали ще поговори е мен? — попита Мич.

Роз се обърна и замислено се вгледа в лицето му.

— Може би, особено ако я накараш да мисли, че аз няма да одобря това. Ако решиш да посетиш старата сухарка не е зле да й занесеш цветя и шоколад. Избери „Годайва“ и със сигурност ще я впечатлиш. После заложи на чара си. Наричай я „мис Харпър“, докато не ти каже, че предпочита друго обръщение. Използва моминското си име и държи на етикета. Ще те разпитва за семейството ти. Дали имаш предци, участвали във войната между Севера и Юга. Ако в рода ти има някой янки, не споменавай за него.

Мич не можа да сдържи смеха си.

— Добих представа какъв тип жена е. Имам една стара леля, която е също като нея.

Роз посегна към хладилната чанта под плота и извади две бутилки вода.

— Сигурно ти е горещо. Аз така съм свикнала с жегата, че не я усещам.

— Очевидно влажният въздух, сред който работиш всеки ден, се отразява добре на кожата ти. Нежна е като английска роза. — Мич нехайно протегна ръка и докосна бузата й. Когато я видя да повдига вежди, бързо се отдръпна крачка назад. — Извинявай. Имаше малко кал…

— Още нещо, с което съм свикнала.

— Е… — Ръцете му трябваше да са заети с нещо, за да стоят далеч от нея. — Съдейки по това, което видях онзи ден, вече си готова за Коледа.

— Почти. А ти?

— Никакъв напредък. Чувствам се длъжен да ти благодаря още веднъж за съвета относно подарък за сестра ми.

— Значи си купил кашмирен пуловер.

— Нещо, което продавачката нарече „жилетка“ и каза, че колкото и да има една жена, никога няма да й бъде в повече.

— Напълно вярно.

— Добре. Е, ще положа още усилия през следващите няколко дни. Ще извадя елхата, ще сложа лампичките.

— Ще я извадиш?! — Погледът, който Роз му хвърли, издаде съжаление, а може би презрение. — Това означава, че имаш изкуствена.

Той пъхна ръце в джобовете си и бавно се усмихна.

— Най-лесно е. Удобно за апартамент.

— Като си спомня в какво състояние беше дифенбахията ти, може би наистина така е най-добре.

— В какво състояние?

— На растение, което ти бавно убиваше. Онова, което взех, когато дойдох в апартамента ти за първата ни среща.

— Аха, ясно. — Тогава тя носеше елегантен костюм и обувки с висок ток, с които краката й изглеждаха безкрайно дълги. — Оправи ли се?

— Вече е добре, но няма да ти я върна.

— Бих искал поне да я виждам понякога.