Нора Робъртс - Черна роза

Розалинд Харпър очевидно беше експерт в това отношение.

През юни бе видял част от градините й. Но впечатлението от изящната им красота бе останало на заден план след срещата с Печалната невеста. Той вярваше, че всяко живо същество притежава дух. Иначе не би се посветил на семейните истории и проследяването на родословия. Смяташе, че духът може да влияе върху съдбите на следващите поколения векове наред.

Но никога не бе вярвал в осезаемото му, физическо присъствие.

Вече знаеше, че то е възможно.

Трудно бе за човек с академични наклонности като него да проумее и приеме нещо толкова невероятно като съществуването на призраци.

Но след всичко, което бе видял, усетил и преживял, не можеше да отрече фактите.

Осъзна, че вече е обсебен от тази мисъл. Най-сетне завърши книгата си и бе готов да вложи цялата си енергия, време и способности, за да разкрие чий е духът, който упорито бродеше из коридорите на Харпър Хаус повече от столетие.

Оставаше само да уреди някои правни подробности и можеше да се потопи в работа.

Сви към паркинга на „В градината“.

„Интересно“, отбеляза той. Удиви се, че засадените площи, великолепни през пролетта и лятото, изглеждаха атрактивно и в последните дни на декември.

В небето се виждаха надвиснали облаци, които предвещаваха студени и грозни дъждовни дни. И все пак имаше живи растения. Мич не знаеше как се наричат, но му се струваха красиви. Ръждивочервени и буйни вечнозелени храсти с едри плодове, сребристо-зеленикави ниски треви, ярки теменужки. Разпозна поне теменужките.

Имаше купчини материали, навярно необходими за оформянето на градини, което несъмнено бе доста уморителна работа. Дълги маси отстрани, върху които стояха подредени студоустойчиви растения, малка горичка от дръвчета и храсти.

На широката площадка пред ниската постройка видя коледни звезди и малко борче, украсено с лампички.

На паркинга имаше няколко други коли. Двама мъже товареха в пикап фиданка с чувал около корените. Млада жена буташе надолу по рампата червена количка, пълна с коледни звезди и пазарски чанти.

Мич се размина с нея, прекоси площадката и влезе.

Забеляза, че търговската част е заредена със стока. Повече, отколкото очакваше. Саксии, декоративни градински конструкции, украсени малки елхички, книги, семена, инструменти. Някои бяха поставени в кошници за подаръци. Великолепна идея.

Забравил за намерението си веднага да потърси Роз, той разглеждаше наоколо. Когато една от консултантките го попита дали му трябва помощ, се усмихна, поклати глава и продължи бавно да върви през салона.

„Нужен е огромен труд за изграждането на такъв център — помисли си Мич, докато оглеждаше рафтовете с добавки за почва, торове на гранули и пестициди. — Време, работа, познания, а безспорно и кураж“.

Това не приличаше на хоби или каприз на аристократка от Юга, не беше малка фирма, а сериозен бизнес. Още една страна на жената, чиято дълбока същност все още не познаваше.

Красивата, загадъчна Розалинд Харпър. Кой мъж не би изпитал желание да достигне до тази дълбока същност и да разбере коя е истинската Роз?

Дължеше голяма благодарност на сестра си и племенницата си, заради които бе хукнал към магазина. Случайната среща блъсването в пълната й количка и разговорът в заведението оставаха най-вълнуващите му лични преживявания от месеци насам.

Надяваше се на продължение и бе предприел това посещение в градинарския център главно за да я види в нова светлина.

Премина между широки остъклени врати и попадна сред екзотична маса от стайни растения. Имаше и водоскоци, и градински шадравани. Кошници с папрат и декоративни лози стояха върху пиедестали или висяха, окачени на куки.

През следващата двойна врата се влизаше в оранжерия с десетки дълги маси. Повечето бяха празни, но върху някои имаше теменужки и други, непознати за него растения. Забеляза етикетите с надпис „Издръжливо на зимен студ“.

Двоумеше се дали да продължи, или да изчака и да попита къде е Роз, когато синът й се върна в оранжерията.

— Добър ден. Имате ли нужда от помощ? — Докато вървеше към Мич, Харпър го позна. — О, здравейте, доктор Карнеги.

— Казвай ми Мич. Радвам се да те видя отново, Харпър. — Той му подаде ръка.

— Аз също. Мачът срещу „Литъл Рок“ миналата седмица беше страхотен.

— Да. Значи си бил там?

— Пропуснах първата четвъртина, но второто полувреме беше супер. Джош е цар! — възкликна Харпър.

Мич бе обзет от бащинска гордост.