Нора Робъртс - Черна роза

— Миналата седмица направи голям мач в Мисури. Трябва да гледам репортажа по ESPN — отвърна той.

— И този си го биваше. Когато се видите със сина си, кажете му, че кошът, с който отбеляза три точки в последната минута, беше много красив.

— Ще му кажа.

— Търсите ли нещо или някого?

— Някого. Всъщност майка ти. — „Имаш нейните очи — помисли си Мич. — Нейните устни и цвят на кожата“. — Реших да поразгледам, преди да се видя с нея. — Хвърли поглед наоколо и пъхна ръце в джобовете си. — Впечатлен съм от всичко тук.

— Пада доста работа. Тя е в оранжерията за разсаждане, ще ви заведа.

— Благодаря. Не очаквах в един градинарски център да цари такова оживление по това време на годината.

— Винаги се намира нещо за вършене, ако имате двор или градина. — Харпър проследи погледа му. — Всеки иска да купи нещо за празниците, а и подготвяме разсад за март.

Когато излязоха навън, Мич се спря, с палци в джобовете на якето си. Пред погледа му се простираха дълги оранжерии, разделени на два сектора от широка пътека, където под стъклен навес имаше още маси. На откритата площ някакъв мъж работеше с машина, за да изкорени млад бор — или може би смърч, или ела. По какво ли можеше да ги разпознае човек?

Забеляза малко езеро, поток и гора, която отделяше градинарския център от къщата.

— Трябва да призная, че не очаквах да видя нещо толкова забележително.

— Майка ми никога не би се задоволила с малко. Отначало имахме само няколко оранжерии. Преди две години добавихме нови, допълнителна площ и търговска част.

„Не е просто бизнес — осъзна Мич, — а целта на един живот“.

— Сигурно е нужен огромен труд.

— Да. И много любов.

— Ти обичаш ли работата си?

— Да. Ето там е моята крепост. Оранжерията за присаждане. Занимавам се главно с поставяне на присадки и отглеждане на разсад. Но през този сезон съм зает с други неща, например коледни елхи. Канех се да занеса още десетина, преди да продължа към градината, когато ви срещнах.

Докато падаха първите капки дъжд, Харпър кимна към една от оранжериите.

— Тази е за разсаждане. Откакто назначи Стела, мама прекарва повечето време там.

— Ще я намеря, не е нужно да идваш е мен. Позволи си още малко почивка.

— Най-добре е да тръгвам към градината. — Заваля по-силно и Харпър придърпа козирката на шапката си надолу. — Ще отскоча да взема онези дръвчета, преди дъждът да изплаши клиентите. Влезте направо. Довиждане.

Харпър се отдалечи, подтичвайки, и сви към градината, където го пресрещна Хейли.

— Почакай! Харпър, почакай само минута.

Той се спря и леко повдигна козирката си, за да я огледа по-добре. Бе облечена с късо червено яке и дънки и носеше една от шапките с емблемата на центъра, поръчани от Стела за персонала.

— За бога, Хейли, влизай вътре. Всеки момент ще плисне порой.

— Това доктор Карнеги ли беше?

— Да. Търсеше шефката.

— Завел си го до сектора за разсаждане? — Гласът прозвуча пискливо, надвиквайки все по-силно барабанящите капки. — Оглупял ли си?

— Защо? Търсеше мама, а тя е в оранжерията. Оставих я там преди пет минути.

— Завеждаш го и просто му казваш да влезе. — Енергично размахваше ръце. — Без да я предупредиш ?

— За какво?

— Че е дошъл. Сега ще я види мръсна, плувнала в пот, негримирана и с работни дрехи. Не можа ли да го задържиш пет минути, за да й дадеш време?

— Защо? Изглежда като всеки ден. Какво значение има, по дяволите?

— Щом не се досещаш, значи наистина си глупак. Вече е твърде късно. Трябва да се запишеш в курс за бавно загряващи, Харпър Ашби.

— Мамка му! — промърмори той, когато Хейли го перна леко по ръката и се втурна обратно вътре.

Мич намери подслон от дъжда в оранжерията. Секторът със саксиите го беше впечатлил, но бледнееше пред този. Помещението изглеждаше изпълнено с живот, който струеше от растенията в различни стадии на развитие. Топлият и влажен въздух напомняше за тропически рай и докато дъждовните капки удряха по стъклата, му се струваше, че е попаднал в приказна пещера.

Носеше се мирис на растения и пръст и звучеше приятна, спокойна музика. Не беше нито класическа, нито нюейдж, а странно, завладяващо съчетание между двете.

Видя маси и инструменти, кофи и чували. В плитки черни кутийки трептяха нежни млади растения.

Роз работеше в далечния край, до едната стена. Стоеше с гръб към него.

Имаше прелестна шия. „Странна мисъл — каза си той, — може би глупава“. Но не можеше да го отрече. Косите й бяха прави и късо подстригани и според него тази прическа съвършено разкриваше красивата й дълга шия.