Нора Робъртс - Черна роза

— Можеш да почукаш на вратата ми всяка вечер, след като момчетата си легнат. А, Хейли спомена, че си се видяла с доктор Карнеги.

— Да. Сблъскахме се в „Уолмарт“, както се случва на мнозина в Тенеси. Завършил е книгата си и явно няма търпение да се захване с нашия проект. Иска да поговори с теб, Хейли и всички останали. Нали няма да бъде проблем?

— Не. Аз също нямам търпение. Ще те оставя да вземеш вана. Довиждане до утре сутринта.

— Лека нощ.

Роз влезе в спалнята си, после напълни ваната в банята с ароматна пяна и запали свещи. Поне веднъж нямаше да използва личното си време, за да чете градинарска или бизнес литература. Просто щеше да прекара вечерта в приятна почивка.

Реши да направи и маска на лицето си.

На слабата, трептяща светлина на свещите тя се плъзна в ароматната вода. Издаде тиха, протяжна въздишка. Отпи глътка вино, остави чашата на ръба и се потопи почти до брадичката.

„Защо не го правя по-често?“ запита се Роз.

Повдигна едната си ръка от пяната и огледа издължените си тънки пръсти, загрубели от работа. Ноктите й бяха изрязани, без лак. Защо да си прави труда да ги лакира, когато цял ден щяха да ровят в калта?

Имаше силни, закалени и сръчни ръце. Нямаше нищо против, че на тях не блестят пръстени.

Но се усмихна, когато погледна пръстите на краката си. Малката й слабост бе да ги разкрасява. Тази седмица ноктите им бяха лакирани в лилаво с металически блясък. През повечето дни оставаха скрити под работните чорапи и ботуши, но тя знаеше, че има секси пръсти. Едно от дребните, глупави неща, които й напомняха, че е жена.

Гърдите й не изглеждаха стегнати както някога. Беше благодарна, че са малки и увисването не е твърде очевидно. Все още.

Не се тревожеше за състоянието на ръцете си, гледаше на тях като на инструменти, но полагаше големи грижи за кожата си. Не можеше да спре бръчките, но си позволяваше да направи нещо за лицето си винаги, когато намери време.

Не би допуснала косите й да посивеят и се грижеше и за тях. Фактът, че наближава петдесетте, не означаваше, че не може да тропне с крак и да направи каквото е по силите й, за да забави неизбежните поражения, които времето нанася.

Някога бе красавица. Млада булка, свежа, невинна и сияеща от щастие. Господи, сега разглеждаше снимките и сякаш виждаше на тях непозната.

Кое бе това миловидно момиче?

„Близо тридесет години“, помисли си тя. Отминали като един миг.

Откога не беше получавала комплимент от мъж, че е красива. Брайс я бе обсипвал с безброй, но той бе ласкател, от когото бе чувала какви ли не лъжи.

А Мич го бе подхвърлил нехайно, почти между другото. Затова можеше по-лесно да повярва, че е искрен.

Всъщност какво значение имаше това за нея?

Мъже. Поклати глава и отпи още глътка вино. Защо мислеше за тях?

Защото, осъзна Роз с усмивка, отдавна не бе имало на кого да покаже своите секси пръсти. Нямаше кой да я докосва така, както й се искаше, да я изпълва с вълнение, да я притиска в прегръдката си нощем.

Досега се бе чувствала щастлива и без тези неща. Но понякога копнееше да има човек до себе си. Вероятно точно сега осъзна колко й липсва това, защото бе прекарала един час в компанията на привлекателен мъж.

Когато водата изстина, Роз излезе от ваната, тананикайки си, подсуши тялото си, втри крем в кожата си и изпълни вечерния ритуал с овлажняващ гел. После тръгна към стаята си, загърната в халата си.

Почувства студа още преди да съзре силуета пред вратите на терасата.

Този път не беше Стела. Срещу нея стоеше Печалната невеста в семплата си сива рокля и с корона от руси къдрици.

Роз преглътна и заговори със спокоен тон:

— Отдавна не си ме навестявала. Зная, че не съм бременна, така че поводът със сигурност е друг. Амелия — нали това е името ти?

Не последва отговор, но не го и очакваше. Привидението се усмихна съвсем леко за миг и постепенно изчезна.

— Е — с въздишка разтри ръцете си, — предполагам, по този начин изразяваш одобрението си, че най-сетне ще се заловим сериозно с проучването.

Върна се в хола си и извади календара, на който през отминалата зима бе започнала да отбелязва появите на призрака. Подчерта днешната дата.

Вярваше, че доктор Карнеги ще оцени съобразителността й.

Не разбираше от градинарство. Бе прекарал по-голямата част от живота си в апартаменти. Все пак обичаше да вижда красиви растения и цветя и се възхищаваше на хората, които знаят как да се грижат за тях.