Нора Робъртс - Черна роза

Трябваше да признае, поне пред себе си, че гледката е приятна за окото.

Но изглеждаше малко стъписан от множеството хора и поклати глава, когато един от пъргавите сервитьори му предложи от подноса чаша с шампанско.

— Извинете ме за момент — каза Роз на Уил и Лоугън.

Започна да си проправя път между гостите и се спря, когато той я съзря и прикова поглед в лицето й.

Усети леко трепване в сърцето и учестяване на пулса, което й се стори едновременно странно и смущаващо.

„Направо ме хипнотизира“, помисли си тя. Тези очи се взираха в нея така, че се почувства… и всяка друга жена на нейно място би се почувствала, сякаш е единственият човек в стаята. Добър номер в помещение, пълно с хора и шум, и мъничко коварен.

Но изразът на лицето й остана спокоен и приветлив, когато тръгна към него.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Когато даваш прием, нямаш равна. Видях светлините от километри. Нима познаваш всички тези хора?

— Не съм ги виждала никога през живота си. Какво да ти донеса за пиене?

— Газирана вода с лимон.

— Барът е ето там. — Сложи ръка на рамото му и леко го побутна — Ще те заведа да си вземеш.

— Благодаря. Слушай, имам нещо за теб. Подарък.

Пъхна ръка в джоба си, докато вървяха към бара, и й подаде малка опакована кутийка.

— Не беше необходимо, но е много мило.

— Просто знак на благодарност за помощта с подаръка за племенницата ми. — Мич поръча питието си. — Изглеждаш… зашеметяващо е думата, която ми хрумва първа плътно следвана от великолепно .

— Благодаря.

— От главата — погледът му се плъзна до сребристите й сандали — до петите.

— Мама казваше, че една жена не може да изглежда съвършено, докато не лакира ноктите на краката си. Това е един от малкото нейни съвети, в които винаги съм се вслушвала. Сега ли да го отворя?

Мич само бегло бе хвърлил поглед към рубините, но набитото му око на ценител на антики бе преценило, че са доста скъпи. А пръстите на краката й бяха страхотни.

— Какво?

— Подаръка — усмихна се тя. Не можеше да не се почувства поласкана и малко самодоволна, щом един мъж бе така впечатлен от пръстите й. — Сега ли да го отворя?

— О, не, предпочитам да го отвориш по-късно, за да имаш време да съчиниш учтива лъжа, ако не ти хареса.

— Не ставай глупав. Ще го отворя сега.

Дръпна панделката и повдигна капака. Вътре имаше миниатюрен часовник с филигранна рамка.

— Прекрасен е! Наистина е прекрасен.

— Хобито ми е да колекционирам антики. Нищо чудно, като се замисли човек. Предположих, че собственичката на такава къща си пада по старинните неща. На гърба има посвещение. То ме привлече.

Роз обърна часовника и го прочете.

Л., брой часовете. Н.

— Трогателно. Романтично. Чудесен е, Мич. Определено не го заслужавам за това, че просто избрах една играчка.

— Когато го видях, веднага се сетих за теб. Роз го погледна и той поклати глава. — Долавям дяволит блясък и очите ти. Не мога да отрека. Видях го и си помислих за теб.

— Често ли се случва?

— Да мисля за теб ли?

— Не, да си спомниш за някоя жена и да решиш да й направиш романтичен подарък.

— Понякога. Всъщност не беше се случвало от доста време. А на теб?

Роз леко се усмихна.

— Също. Много ги благодаря. Искам да го занеса горе. Какво ще кажеш да те запозная с… а, ето я Стела. Никой не може да ти помогне да намериш мястото си на прием така добре, както нашата Стела.

— Здравей, Мич. — Стела му подаде ръка. — Радвам се да те видя отново.

— Аз също. Цялата сияеш — отбеляза той. — Сигурно е от любов.

— Мога да го потвърдя.

— Как са момчетата?

— Чудесно, благодаря. Вече спят горе и… О!… — възкликна тя, когато видя часовника. — Толкова е сладък. Романтичен и нежен.

— Прекрасен подарък, нали? — съгласи се Роз. — За една съвсем дребна услуга.

— Нямаше да кажеш, че е дребна, ако беше чула реакцията на сестра ми и племенницата ми по телефона — възрази Мич. — Не само официално ми простиха, а и сега се радвам на ролята на любим вуйчо.

— Е, тогава очевидно го заслужавам. Стела, нали ще разведеш Мич из стаите? Искам да оставя това горе.

— Разбира се.

Стела забеляза, че погледът му проследи Роз до вратата.

— Ще ти задам само един въпрос, преди да започнем обиколката. Тя среща ли се с някого? — тихо попита Мич.

— Не.

Той се усмихна и я хвана под ръка.

Роз се придвижи до фоайето и продължи нагоре по стълбите. Спомни си как бе изкачила същите стъпала по време на друг прием, заслушана в гласовете и музиката зад гърба си, и секунди по-късно бе сложила край на един брак.