Нора Робъртс - Черна роза

Размина се с доставчиците и допълнителния персонал, които сновяха навътре-навън, и излезе. Да, светлините наистина изглеждаха прекрасни. Харесваха й десетките коледни звезди, подредени във форма на елха.

„Харпър Хаус е създадена за приеми“, напомни си тя. Нямаше смисъл да изпълнява дълга си към своя дом, лишавайки се от удоволствието да кани в него хора, чиято компания й допада.

Обърна се, когато чу вратата да се отваря. Дейвид излезе с две чаши шампанско в ръце.

— Здравей, красавице. Ще привлека ли вниманието ти с чаша шампанско?

— Разбира се. Въпреки че е по-добре да вляза, за да ти помогна да се справиш с лудницата вътре.

— Всичко е под контрол. — Докосна чашата й със своята. — Още двадесет минути и ще стане идеално. Погледни ни! Изглеждаме страхотно, нали?

Роз се засмя и му подаде ръка.

— Ти, както винаги.

— Ти също, съкровище. — Дейвид хвана ръката й и направи крачка назад. — Просто си неотразима.

Бе избрала матовосребриста рокля, дълга и прилепнала с голи рамене, а над деколтето блестяха рубините на прабаба й.

Тя прокара пръсти по платиненото колие с малки червени камъчета.

— Рядко имам повод да нося семейните бижута. Тази вечер ми се струва подходяща.

— Истинска наслада за окото, а и чудесно подчертават извивката на ключицата ти. Но говорех за твоята естествена красота. Какво ще кажеш да избягаме в Белиз?

Шампанско и компанията на Дейвид — нищо не би могло да я накара да се отпусне и разбъбри така, както тази комбинация.

— Предпочитам Рио.

— Не и преди карнавала. Ще се получи страхотен купон тази вечер, Роз. Просто забрави за всички грижи.

— Четеш мислите ми, нали? — Тя поклати глава и се загледа в градината, докато отпиваше шампанско. — Последния път, когато организирах подобно събиране, влязох в спалнята да сменя гривната си, защото закопчалката се бе разхлабила, и заварих съпруга си да вкусва от прелестите на една от гостенките ни, вместо от мезетата. — Отпи по-голяма глътка — Най-унизителният момент в живота ми.

— По дяволите! Справи се с положението, нали? Все още не мога да проумея как си събрала сили да излезеш, да ги оставиш там, да се върнеш при другите гости и чак след края на приема да хванеш онзи кучи син за ушите. — Говореше разпалено и гласът му звучеше леко пискливо, с нотки на ярост. — Имаш железни нерви. И невероятна смелост.

— Не са необходими нито железни нерви, нито смелост, а единствено самообладание. — Роз сви рамене. — Ако бях вдигнала скандал пред всички, щеше да стане още по-унизително.

— На твое място бих издрал очите и на двамата и бих ги прогонил от къщата с някой от мускетите на прапра… все едно колко пъти прапрадядо си.

Тя въздъхна и отново отпи.

— Щях да се почувствам доволна. Честно казано, хрумна ми да използвам мускет, когато гостите си тръгнат. Е, не допуснахме да съсипе онова тържество, няма да провали и това. — Пресуши чашата си и се обърна към Дейвид с решително изражение на жена, готова за битка — Да запалим и останалите свещи, да пуснем музика. Време е купонът да започне.

Да, чудесно бе вратите на къщата отново да са отворени. Да има вино и музика, вкусна храна, добри приятели. Докато преминаваше от група на група и от стая в стая, Роз надаваше ухо за клюките, политическите спорове и разговорите за спорт или изкуство.

Хвана под ръка стария си приятел Уил Дули, баща на Стела и бъдещ тъст на специалиста й по оформяне на градини Лоугън Кътридж.

— Не те посрещнах.

— Току-що пристигнахме. — Той леко докосна бузата й с устни. — Джо се сети да избира обувки в последния момент. Качи се горе с Хейли. Искаше да види бебето.

— Ще я намеря. Годеницата си ли търсиш, Лоугън?

— Тя не се спира на едно място. — Лоугън сви рамене и отпи глътка бира. — Трябва да провери лично всяка подробност. Чудесно парти, Роз.

— Ти мразиш подобни събирания.

Широката му усмивка придаде още чар на мъжествените му черти.

— Много хора. Но почерпката е превъзходна, бирата е студена, а гаджето ми е най-красивата жена на света. Няма от какво да се оплача. Не казвай на баща й, че възнамерявам да я примамя в градината малко по-късно. — Намигна на Уил, после отмести поглед. — Твоят доктор Карнеги току-що влезе. Изглежда, търси теб… или някой друг.

— Така ли?

Роз се огледа и повдигна изразителните си вежди. Мич бе облечен с тъмносив костюм, който стоеше чудесно на високото му слабо тяло. Беше се подстригал след последната им среща и имаше вид по-скоро на джентълмен, отколкото на професор.