Нора Робъртс - Черна роза

— Мислех, че си легнала.

— Винаги се помотавам след голям купон. Тези шоколадови петифури привлякоха вниманието ми, когато надникнах в кухнята.

Роз забеляза, че е сварила чай, и си спомни, че Стела не е от хората, свикнали да пият кафе късно вечер. Бе подредила няколкото останали петифури в изящна чинийка.

— И Хейли щеше да слезе, но Лили се събуди. Сигурно й пониква зъбче, защото не се успокоява. Красиво е тук навън. Средата на декември е, а е прекрасно. Студът все още не хапе.

— Да не би да си посещавала курс по празни приказки, на който са те учили, че първата тема трябва да е времето?

Преди този ироничен тон щеше да накара Стела тактично да замълчи, но тези дни бяха минало.

— Мисля, че времето винаги е подходяща тема, особено за разговор между градинари — продължи тя. — Следващата ми реплика щеше да е за прекрасните коледни звезди тази година, но ще я пропусна. — Избра си петифура и отхапа от нея. — Шоколадът е натурален. Господи, трябва да канонизират за светец човека, който е измислил тези неща.

— Попитай Хейли. Ако не знае кой е направил първите петифури, ще проучи.

Щом малките шоколадови сладкиши се намираха там, Роз не виждаше причина да не си вземе от тях.

— Тук съм от около година — заговори отново Стела.

— Обикновено след подобни думи следва намек за повишение.

— Нямах предвид това, но е добра идея. Работя за теб от близо година, живея в дома ти. Второто вече продължава по-дълго, отколкото възнамерявах.

— Няма смисъл да се местиш сега, а после, когато се омъжиш за Лоугън, още веднъж.

— Оценявам разбирането ти и съм ти благодарна, че спестяваш на децата ми стреса от преместването. Честно казано, въпреки че с нетърпение очаквам да се омъжа и да се настаня у Лоугън… особено откакто се заех с къщата, всичко тук ще ми липсва. Както и на момчетата.

— Радвам се да го чуя.

— Въпреки случилото се през пролетта, а може би донякъде заради него, се привързах към тази къща. И към теб.

— Радвам се да чуя и това. Освен ум на организатор, имаш и добро сърце, Стела.

— Благодаря. — Тя се отпусна на стола и хвана чашата си с две ръце. Теменуженосините й очи гледаха право в тези на Роз. — За една година успях да опозная твоя ум и сърце. Поне доколкото е възможно. Зная, че въпреки щедростта и гостоприемството, ти си жена, която държи на личното си пространство. Осъзнавам, че ще навляза в него, като кажа, че съжалявам за това, което се случи тази вечер. Ядосана съм и съм изумена, че един негодник си позволи да нахълта в дома ти, неканен и нежелан, с единствената цел да те постави в неудобно положение.

Когато Роз не каза нищо, Стела въздъхна дълбоко.

— Е, ако си в настроение да хапнеш петифури и да излееш гнева си към онзи кучи син, с удоволствие ще те изслушам. Ако предпочиташ да седиш сама и да се измъчваш, ще взема чая си и сладките и ще отида горе.

За още миг Роз остана мълчалива и отпи глътка кафе. Но си каза: „По дяволите!“, и отново си взе петифура.

— Знаеш ли, след като съм прекарала тук целия си живот, имам няколко стари приятели и безброй познати, и никога не съм имала приятелки, с които да споделям всичко. Давам си сметка за причините… — Повдигна пръст и го размаха. — До известна степен, това е мой личен избор, но има нещо общо и с факта, че рано останах вдовица. Тогава много от жените в средата, в която се движех, станаха предпазливи. Бях млада, привлекателна, доста заможна и… свободна. Или поне така предполагаха. В другия лагер се намираха онези, които се чувстваха длъжни да ме сватосат с някого. Приятел, брат, братовчед или друг роднина. И двете отношения ме дразнеха. В резултат, престанах да поддържам приятелски отношения с жени. Позабравила съм какво е да имам приятелка, но гледам на теб като на най-близката за мен жена.

— Аз изпитвам същите чувства към теб и искам да ми позволиш да ти помогна. Дори само като изрека гадни думи по адрес на онзи шибаняк Брайс Кларк и ти донеса шоколад.

— О, Стела! — Гласът на Роз бе като топящия се в устата й шоколад. — За първи път те чувам да употребяваш нецензурни думи.

Стела леко се изчерви — неизбежното проклятие за червенокосите.

— Запазвам ги за специални случаи.

— Този определено е такъв. — Роз отметна глава назад и се загледа в звездите. — Не го направи, за да ме постави в неудобно положение. Беше страничен ефект.

— Тогава защо? Нима е толкова глупав, че наистина да си въобрази, че ще го пуснеш вътре да се забавлява?

— Решил е, че щом държа на имиджа си, ще успее да ме изнуди да го подпомогна за далаверите, които е замислил.