Нора Робъртс - Всичко е любов

— Шелби?

Тя бързо поклати глава, изправи се, събра приборите в чинията си и се запъти към умивалника. Не каза нищо. Още не се осмеляваше да проговори. Имаше опасност да каже да, а от това се страхуваше най-много. В гърдите й имаше някакво напрежение, някаква тежест и болка. Тя й напомни да издиша въздуха, който бе задържала. Облегна се тежко на умивалника и се загледа в дъжда. Когато ръцете на Алън се опряха на раменете й, затвори очи.

Защо се бе оказала неподготвена? Знаеше, че за мъж като Алън любовта води до брак. А бракът — до деца, каза си Шелби и се опита да успокои нервите си. Ако не го искаше и тя, нямаше да изпитва това безумно желание да каже да, и да го каже бързо. Ала нямаше да е толкова просто — любов, после брак, после деца. Не и с Алън. Пред името му стоеше „сенатор“, и това нямаше да е най-високата титла, която той щеше да се опита да получи.

— Шелби… — Гласът му все още бе нежен, въпреки че тя усещаше как в пръстите му, движещи се по раменете й, пулсираше леко нетърпение и объркване. — Аз те обичам. Ти си единствената жена, с която някога съм искал да си преживея живота. Имам нужда от такива утрини… Да се събуждам с теб.

— Аз също.

Алън я обърна към себе си. В очите му се бе върнала настойчивостта, неразгадаемата сериозност, която още отначало я бе привлякла. Той бавно и замислено огледа лицето й.

— Тогава омъжи се за мен.

— Правиш го да звучи толкова просто…

— Не — прекъсна я Алън. — Не е просто. Необходимо, жизненоважно, но не и просто.

— Не ме питай сега. — Шелби обви ръце около него и силно го прегърна. — Моля те, недей. Ние сме заедно и аз те обичам. Нека това засега да бъде достатъчно.

Искаше му се да настоява. Инстинктът му подсказваше, че трябваше само по-твърдо да поиска отговор, за да го получи такъв, какъвто го искаше. И въпреки това… Когато се вгледа в лицето й, бе видял уязвимост. Бе видял молбата в очите й — две неща, толкова несвойствени за Шелби Кембъл. Две неща, които правеха за него невъзможно да настоява за каквото и да било.

— Утре ще те искам също толкова много — прошепна той, като галеше косите й. — И една година след утре. Мога да обещая да почакам, преди да те попитам отново, Шелби, ала не мога да обещая да чакам, докато си готова да ми отговориш.

— Няма нужда да обещаваш нищо. — Тя отметна глава и хвана с две ръце лицето му. — Няма нужда да ми даваш никакви обещания. Нека засега просто да се наслаждаваме на това, което имаме — една дъждовна събота един с друг. Няма нужда да мислим за утре, когато имаме толкова много днес. Въпросите са за по-късно. — Когато притисна устните си към неговите, я обля толкова силна вълна от любов, че кожата й настръхна от страх. — Хайде да се върнем в леглото. Люби ме отново. Тогава няма нищо и никой, освен аз и ти.

Алън почувства отчаянието й, макар да не го разбираше напълно. Без да каже нито дума, я вдигна на ръце и я отнесе в леглото.

— Все още мога да се обадя и да се извиня — предложи Алън и спря пред къщата си.

— Алън, нямам нищо против да дойда, наистина. — Шелби се наведе и го целуна бързо, преди да излезе от колата. Дъждът бе отслабнал до лека вечерна мъгла, която мокреше късото й кадифено сако. — Освен това тези вечерни балове могат да са много забавни, дори когато са замаскирани политически срещи.

Той дойде при нея на тротоара и вдигна брадичката й за още една целувка.

— Сигурен съм, че би отишла където и да е, стига храната да е включена в цената.

— Тя сама по себе си е стимул. — Шелби го хвана под ръка и тръгна. — Освен това ще имам възможността да поогледам къщата ти, докато ти се преобличаш.

— Може да я намериш малко… Прекалено улегнала като за твоя вкус.

Тя с гърлен смях го захапа по ухото.

— Ти обаче не си.

— Мисля — разсъди Алън, докато отваряше вратата, — че у дома бихме прекарали по-стимулираща вечер.

— Може и да ме убедиш. — Шелби влезе вътре, обърна се към него и обви ръце около врата му. — Стига да решиш да се постараеш.

Преди той да бе успял да се подчини, зад гърба му се чу сковано покашляне. До вратата на всекидневната се бе изправил Макгий, як като дъб. Дългото му набраздено лице бе напълно безизразно, но и през шестте метра разстояние Алън чувстваше вълните на неодобрение. Едва не въздъхна. Макгий можеше да стои като съвършения слуга и в същото време да излъчва флуиди като строг чичо. От шестнадесетгодишна възраст Алън трябваше да понася това изпълнено с достойнство неодобрение винаги, когато закъснееше или се върнеше не в най-трезво състояние.