Нора Робъртс - Всичко е любов

— Чаят ви, госпожице Кембъл.

Шелби се обърна и видя Макгий да влиза с порцеланов сервиз, който тя просто трябваше да пипне.

— О, Майсен… Червен каменин. — Вдигна нежната, красиво изрисувана чашка. — Йохан Бьотгер, началото на осемнайсети век… Прекрасно. — Гледаше чашата, както студент по изкуствата би гледал творението на майстор. Винаги бе мислила, че в музеите трябва да се пазят зад стъклени витрини само някои незаменими експонати, докато другите трябва да бъдат докосвани и използвани. — Той така и не изпълнил целта на живота си — прошепна Шелби, — да постигне източното съвършенство на цветовете… Ала докато се опитвал, сътворил тези прекрасни неща.

Улови погледа на иконома и усети, че той я преценява доста критично. Развеселена, остави чашката обратно на подноса.

— Извинявайте, Макгий, унесох се. Винаги съм обичала глината.

— Глината ли, госпожице?

Тя почука с пръст по чашата.

— Всичко започва оттам. Просто една буца от някакъв вид кал.

— Да, госпожице. — Той реши, че би било недостойно да се впусне в тази тема. — Не бихте ли желали да седнете на дивана?

Шелби се подчини. Гледаше го как старателно подрежда сервиза на масата пред нея.

— Макгий, Алън винаги ли е бил така спокойно непоклатим?

— Да, госпожице — отговори той, без да се замисля.

Фразата бе толкова съвършено на място.

— Точно от това се страхувах — измърмори тя.

— Извинете, госпожице?

— Какво? — Шелби стреснато вдигна поглед и поклати глава: — Нищо, съвсем нищо. Благодаря ви, Макгий.

Отпи, учудена защо си бе направила труда да пита, след като бе знаела отговора. Алън винаги щеше да спечели, независимо върху каква област от живота се съсредоточеше. За момент се вторачи в бледорозовия чай. Точно от това най-много се страхуваше.

— Колко ли е цената на една мисъл в днешните времена на инфлация? — зачуди се на глас Алън, спрял на прага. Шелби изглеждаше толкова красива, толкова далечна. След това вдигна очи с усмивка, от която стана още по-красива, а далечината се стопи.

— Наистина беше бърз — похвали го тя и също толкова безгрижно се измъкна от въпроса. — Страх ме е, че прекалено много се възхитих от сервиза ти за чай и изнервих твоя иконом. Сигурно се чуди дали няма да пъхна чинийката в чантата си. — Остави чашата и се изправи. — Готов ли си да бъдеш чаровен и известен? Струваш ми се готов.

Алън вдигна вежди:

— Имам чувството, че за теб „известен“ е опасно близо до „улегнал“.

— Не, още си много далеч — успокои го Шелби и излетя в коридора. — Ако започнеш да клониш към „улегнал“, ще те смушкам.

Той я спря, като обви ръце около кръста й.

— Не съм го правил от един час и двадесет и три минути. — Устните му покриха нейните — бавно, уверено, докарвайки я точно до ръба на лудостта. — Обичам те. — Улови долната й устна между зъбите си, после я пусна, ала само за да се наклони под друг ъгъл и да я целуне по-дълбоко. Почувства как сърцето й се втурва срещу неговото, почувства онова дълго, лениво омекване на костите й, след което, Алън знаеше, тя преставаше да отстъпва и ставаше алчна. — Тази вечер, с когото и да танцуваш, мисли за мен.

Шелби вдигна поглед, останала без дъх. В очите му видя онази овладяна всепоглъщаща страст, на която никога не можеше да устои. Ако й позволеше, тя щеше да я залее, да я погълне. Шелби отметна глава и устните й се озоваха на един дъх разстояние от неговите.

— Тази вечер — прошепна тя дрезгаво, — с която и да танцуваш, ще желаеш мен. — Облегна глава на рамото му, обвила ръце около кръста му. — И аз ще знам.

В този момент мярна отраженията им в дългото скосено огледало на стената. Алън, издокаран и изискан, бе толкова традиционен с черната си вратовръзка, колкото Шелби бе нетрадиционна с плътно прилепващото кадифено сако и тясна розова пола, които бе открила в един магазин за старинни дрехи.

— Алън… — Извъртя го с лице към огледалото. — Какво виждаш?

Прегърнал я през кръста, той се вгледа в отраженията им. Главата й стигаше до брадичката му. Коя ли друга червенокоса можеше не само да носи този оттенък на розовото, но и да изглежда толкова очарователна с него? Сякаш бе излязла от това старинно огледало през века, в който е било изработено. Ала на шията й вместо камея висеше дебела усукана златна верижка, най-вероятно от някое тясно магазинче в Джорджтаун. Непокорните й коси се спускаха в безпорядък около бледото ъгловато лице. Леката сянка на тревога в очите й я правеше да прилича повече на бездомното дете, с което първия път я бе сравнил.