Нора Робъртс - Всичко е любов

— Виждам двама души, които се обичат — отвърна Алън, приковал очи към нейните в огледалото. — Двама души, които са много различни и които изглеждат необикновено добре заедно.

Шелби отново облегна глава на рамото му. Не бе сигурна дали бе доволна или не, че толкова точно бе разчел мислите й.

— Той би изглеждал много добре и по-подходящо с една студена блондинка с много стилна черна рокля.

Алън сякаш за момент се замисли върху това.

— Знаеш ли — каза меко, — това е първият път, когато те чувам да говориш като пълно магаре.

Тя отново се вгледа в образа му, в леко заинтригуваното и съвсем благоразумно изражение на лицето му, и се засмя. Какво ли друго можеше да направи?

— Добре, само заради това ще се държа не по-малко достойно от теб.

— Боже опази — измърмори Алън и я задърпа към входната врата.

Елегантно осветление и искрящ кристал. Бели ленени салфетки и блясък на сребро. Шелби седеше край една от над двадесетте големи кръгли маси. От едната й страна бе Алън, от другата — шефът на бюджетната комисия. Похапваше си коктейл от скариди и с лекота поддържаше плавен разговор.

— Ако не си толкова упорит, Лио, и опиташ с алуминиева ракета, може би ще видиш как играта ти се подобрява.

— Играта ми наистина се е подобрила. — Оплешивяващият набит политик размаха лъжицата си към нея. — От шест месеца не сме играли с теб. Сега вече няма да ме биеш.

Едното блюдо бе отнесено и заменено с друго. Шелби се усмихна и отпи от чашата си с вода.

— Ще видя дали мога да се измъкна за два часа и да прескоча до клуба.

— Направи го. С най-голямо удоволствие ще те разбия!

— Ще трябва да внимаваш за фаловете — напомни му тя, все още с усмивка в очите.

Беше благодарна на съдбата, задето я бе разположила до Лио. С него можеше да е спокойна и естествена. В огромната висока зала имаше десетки хора, които познаваше, но само с една шепа от тях би й било наистина приятно да прекара един час.

Амбиция. Разнасяше се из стаята като парфюм. Не срещу нея бе против Шелби, а срещу сковаващите, непоклатими правила и традиции, които вървяха ръка за ръка с нея. Ръка за ръка с Алън, напомни си тя и отхвърли тази мисъл. Бе му обещала да се държи по най-добрия начин. Бог й бе свидетел, че се опитваше.

— Освен това слабият ти бекхенд…

— Остави на мира моя бекхенд — изсумтя Лио, наведе се малко напред й се намръщи на Алън: — Играл ли си някога тенис с тази вихрушка, Макгрегър?

— Не, не съм… — Очите му се насочиха към Шелби. — Още…

— Е, предупреждавам те, че това момиченце изпитва някакво злорадо удоволствие, когато побеждава. Няма уважение и към възрастта — добави той и взе вилицата си.

— Още нямам намерение да ти пускан точки заради годините — заяви Шелби. — Когато губиш, имаш навика безогледно да ги преувеличаваш.

На устните му заигра усмивка.

— Дявол такъв — обвини я той. — Само чакай до реванша.

Тя със смях се обърна към Алън:

— Играеш ли тенис, сенаторе?

— От време на време — отвърна той с лека усмивка. Не добави, че в Харвард е бил състезател по тенис.

— Винаги съм си представяла, че твоята игра е шахматът- планове, дългосрочна стратегия.

Алън посегна към чашата си с вино. Продължаваше да се усмихва загадъчно.

— Ще трябва да изиграем една игра.

Тихият й смях го обля.

— Струва ми се, че вече сме го направили.

Ръката му леко докосна нейната.

— Искаш ли реванш?

Шелби го погледна така, че кръвта му кипна.

— Не. Следващия път може да не успееш да ме надхитриш.

Господи, как му се искаше тази безкрайна вечеря най-после да свърши! Искаше я насаме, където можеше да смъкне пласт по пласт дрехите й и да усети как кожата й се сгорещява. Където можеше да гледа как тези смеещи се сиви очи се замъгляват, докато разбере, че тя не мисли за нищо, освен за него. В сетивата му пулсираше нейният аромат, не уханието на розите в средата на масата, не миризмата на следващото блюдо, което току-що бе сервирано. Чуваше нейния глас — нисък и съвсем леко гърлен, — а не шумоленето на плат и разговорите от всички страни. Можеше да говори с конгресменката от дясната си страна, да говори, сякаш живо се интересува от всичко, което му казва. Ала мислеше как прегръща Шелби и как я чува да прошепва името му, когато го докосва.

Тази острота на желанието щеше да се притъпи, каза си той. Един мъж може да се побърка, ако толкова силно иска една жена. С времето страстта щеше да се превърне в по-удобно чувство — едно докосване по средата на нощта, една усмивка през стаята. Загледа се в профила й, докато тя продължаваше да се шегува с Лио. Тези остри елфически черти, този рошав пламък на косата й… Шелби никога нямаше да бъде удобна. Желанието никога нямаше да се притъпи. И това бе неговата съдба, както и нейната. Никой от двамата не можеше да го спре.