Нора Робъртс - Всичко е любов

— И ти си луда по него.

— Да. Ще ти купя пуканки. — Настроението й внезапно се промени и тя се запъти към количката. — Не можеш цял ден да се скиташ из зоологическата градина без пуканки. По-лошо от това е само да гледаш двусериен филм без пуканки. Голям пакет — каза Шелби на продавача и измъкна от задния джоб на джинсите си една банкнота. Хвана в една ръка пакета, а с другата пъхна рестото обратно в джоба си. — Алън… — Тя се отказа, поклати глава и продължи да върви.

— Какво? — Той небрежно се пресегна да си вземе пуканки.

— Щях да направя едно признание. После се сетих, че не ги правя особено добре. Още не сме видели маймуните.

— Нали не мислиш, че ще пусна това покрай ушите си?

— Ами… Мислех си, че най-добрият начин да те обезкуража е да се съглася да изляза с теб на някое такова място, което ще те отегчи до смърт. И после да се държа колкото се може по-противно.

— Държиш ли се противно? — Гласът му бе мек и твърде сериозен. — Мислех, че се държиш съвсем естествено.

— Ах! — Шелби притисна ръка към въображаемата рана под сърцето си. — Във всеки случай, имам определеното впечатление, че изобщо не съм те обезкуражила.

— Наистина ли? — Той се пресегна да си вземе още пуканки и се наведе да прошепне в ухото й: — И как стигна до този извод?

— Ами… — Тя се прокашля. — Просто имам такова чувство.

Алън прие това едва загатнато проявление на нерви като награда. Да, пъзелът започваше да се подрежда, парче по парче. Това бе начинът, по който винаги бе строил живота си.

— Странно. А на мен неведнъж, откак сме тук, ми минава през ума, че би ми се искало да намеря една малка тъмна стаичка и да правя любов с теб, отново и отново.

Шелби го погледна предпазливо:

— Бих предпочела да не го правиш.

— Добре. — Той обви ръка около кръста й. — Няма да го споменавам, докато сме тук.

На устните й трепна усмивка, но тя поклати глава:

— Няма да се стигне дотам, Алън. Не може да се стигне дотам.

— По този въпрос имаме дълбоки противоречия. — Той спря на един мост. Под тях гордо плуваха лебеди. — Защото според мен трябва да се стигне дотам.

— Ти не ме разбираш. — Шелби се обърна и се загледа в птиците, защото очите му й даваха едно успокоение, от което дори не бе осъзнала, че има нужда. — след като веднъж реша, съм твърда като камък.

— Не само произходът ни е общ. — Алън гледаше как слънчевата светлина разгаря пламъците в косите й. Докосна ги леко, само с върховете на пръстите си и помисли как ли биха изглеждали, след като са правили любов. Див огън. — Желая те от минутата, в която те видях. И с всяка изминала минута те желая все повече.

Тя обърна глава, изненадана и неволно развълнувана. Това не бе празна фраза или клише. Алън Макгрегър бе казал точно това, което мислеше.

— А когато пожелая нещо толкова изведнъж и толкова силно — прошепна той и плъзна пръсти по брадичката й, — аз не се отказвам от него.

Устните й се разтвориха, когато палецът му премина по тях. Не можеше нищо да направи за това, както и за внезапно пламналото желание,

— И така… — Като се мъчеше да звучи небрежно, Шелби си взе още пуканки и остави пакета на пейката. — Ти ще насочиш енергията си да ме убедиш, че и аз те желая.

Алън се усмихна. Бавно, непреодолимо обхвана с пръсти шията й и я привлече по-близо.

— Няма нужда да те убеждавам в това. По-скоро трябва да те убедя, е че позицията, която си приела, е безрезултатна, губеща и безнадеждна.

Тя почувства, че се поддава и иска да бъде убедена. Устните му бяха точно над нейните. И въпреки това той бе внимателен. Дори съсредоточена върху собствените си страхове, Шелби разбираше това. Алън винаги щеше да бъде предпазлив на обществени места. Тя винаги щеше да е безгрижна. Това я дразнеше. И я интригуваше.

Очите му, толкова сериозни, толкова спокойни, сякаш пробиваха всяка разумна защита, която Шелби би издигнала или би могла да издигне между тях. Преди да бе успяла да се приближи или да се отдалечи от него, нещо дръпна тениската й.

Тя смутено погледна надолу и видя малко момченце, около осемгодишно, с ориенталско лице, което я гледаше. То започна да излива бърз, мелодичен поток от думи, допълнен с жестове и въртене на очите. Шелби разбра объркването му, ала не и съдържанието на речта.

— По-бавно — помоли го тя, измъкна се от прегръдката на Алън и клекна пред детето. Първата й мисъл бе, че бе загубило родителите си. Очите му бяха тъмни и красиви, но по-скоро ядосани, отколкото уплашени. То отново заговори, според нея на корейски, после с много възрастна въздишка вдигна пред себе си две петцентови монети и посочи автомата за храна за птици зад себе си.