Нора Робъртс - Всичко е любов

— Мисля, че е по-добре да се връщаме.

Алън едва не изруга от чувство на безсилие.

— Прекалено е късно — измърмори той и я поведе към паркинга.

Като чу тона му, Шелби вдигна вежди. Раздразнение — за пръв път го чуваше от него. Струваше й се, че го бе мяркала един или два пъти в очите му, но то толкова бързо бе овладявано, че не можеше да бъде сигурна. Добре тогава, реши тя, може би това бе ключът. Можеше да го раздразни дотолкова, че Алън да си отиде.

Кожата й все още бе топла — прекалено топла и прекалено чувствителна. Със скоростта, с която се поддаваше, щеше да се забърка с него, независимо дали го искаше или не. Може би истинският проблем бе, че вече се бе забъркала. Фактът, че не бяха любовници, не му пречеше да привлича мислите и чувствата й. Едно успешно скъсване щеше да боли, ала ако станеше бързо и скоро, щеше да боли по-малко.

Значи трябва да го изкара от кожата му. Шелби седна в колата му с усмивка, която повече приличаше на гримаса. Ако имаше нещо, което можеше да прави добре, когато реши, то бе да изкара някого от кожата му.

— Е, много ми беше приятно — подхвърли тя безгрижно, докато той се измъкваше от паркинга. — Наистина съм ти благодарна, че ме уговори да изляза. До седем часа денят ми бе празен.

Този дълъг, бавен момент се въртеше и в неговата глава. Алън се размърда с надеждата да облекчи пулсирането в стомаха си.

— Винаги съм щастлив да помогна на някого да запълни празнините. — Със сила на волята удържаше скоростта на колата. Прегръдката не го бе успокоила, по-скоро му бе напомнила колко отдавна не я бе прегръщал.

— Всъщност, като за политик си приятен човек, Алън. — Приятен ли, повтори си Шелби и натисна бутона да смъкне прозореца. Кръвта й още пулсираше от срещата на очите, която бе продължила по-малко от десет секунди. Ако бе още малко по-приятен, досега да се бе влюбила до уши в него. — Имам предвид, всъщност не си надут.

Той й хвърли един поглед, дълъг и студен, от който самоувереността й нарасна.

— Не съм ли? — попита след напрегнато мълчание.

— Никак даже — усмихна му се тя. — Ами че аз самата вероятно бих гласувала за теб.

Алън спря на червено и замислено се загледа в светофара. После се обърна към нея:

— Днес обидите ти не са толкова тънки.

— Обиди ли? — погледна го Шелби мило. — Странно, аз пък си мислех, че те лаская. Не опира ли всичко до гласуването? Изборите и тази всепоглъщаща нужда да победиш.

Светофарът бе зелен цели пет секунди, преди Алън да потегли.

— Внимавай.

Спокойно, каза си тя, като се мразеше все повече и повече.

— Ти си малко докачлив. Няма значение. — Изтупа джинсите си. — Нямам нищо против малко прекалена чувствителност.

— Въпросът не е в моята чувствителност. Обаче ти успяваш да бъдеш противна.

— Леле, леле, да не сме се пренесли всички изведнъж на Капитолийския хълм? — Демонстративно погледна часовника си в момента, в който колата спря до нейната сграда. — Тъкмо навреме. Ще успея да се изкъпя и преоблека, преди да изляза. — Наведе се към него, целуна го небрежно по бузата и се измъкна от колата.

Ненавиждаше се. Успя да изкачи целите стълби, преди той да я хване за рамото. Шелби нагласи на лицето си изражение на лека изненада и обърна глава.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — настоя той и я завъртя към себе си.

— За какво, по дяволите, е всичко това?

— Не играй игри, Шелби.

Тя въздъхна, сякаш от отегчение.

— Беше много приятен ден, едно… Разнообразие и за двама ни. — Отключи вратата на апартамента си.

Алън стисна по-силно рамото й, за да не й позволи да се вмъкне вътре. Гняв — той рядко му се поддаваше. Гневът бе страничен продукт на неговото наследство, основен капитал на семейството му, но винаги бе овладян. С ясна мисъл. Помъчи се да си спомни това.

— И?

— И? — повтори Шелби и вдигна вежди. — Няма никакво „и“, Алън. Прекарахме два часа в зоологическата градина, посмяхме се. Това в никакъв случай не означава, че аз съм задължена да спя с теб.

Видя как в очите му пламна гняв, яростен и опасен. Малко стъписана от силата му, тя отстъпи крачка назад. Гърлото й моментално пресъхна. Дали през цялото време ставаше дума за леглото?

— Мислиш ли, че това е всичко, което искам? — попита той с убийствен глас и се приближи към нея, така че Шелби трябваше да опре гръб във вратата. — Ако те исках само в леглото, отдавна щеше да си там. — Ръката му обхвана гърлото й. Лицето му бе почервеняло от яд.

— Има значение и какво искам аз — успя да произнесе тя, изненадана, че гласът й бе изтънял и задъхан. Дали това бе страх, запита се бързо. Или възбуда?