Нора Робъртс - Всичко е любов

С ругатня, нетипично свирепа като за него, той я отскубна от себе си. Очите му, когато срещнаха нейните, бяха не по-малко гневни, отколкото преди, и не по-малко твърди. Гледаха се в пълна тишина. Чуваше се само неравномерното им дишане. Без да каже нито дума, Алън се обърна и излетя през отворената врата.

Шелби се опитваше да не мисли за това. Прелистваше светската хроника на неделния вестник, вдигнала крака на масичката, пиеше второто си кафе и наистина се опитваше да не мисли за това. Моше се бе проснал на облегалката на дивана, сякаш четеше над рамото й, а носът му от време на време потрепваше от миризмата на кафето. Тя прелетя през една статия за икономична френска кухня.

Не можеше да не мисли за това.

Грешката бе изцяло нейна. Не можеше да го отрече. Не й се случваше често да се държи грубо и противно, но се бе справила добре. Да обиди някого бе нещо, което обикновено правеше само когато бе заслепена от гняв. Ала не можеше да отрече, че в очите на Алън бе видяла и обида, и гняв. Въпреки че целта й бе самосъхранението, не можеше да си прости.

„Мислиш ли, че ти си това, което искам?“

Не. Шелби се облегна назад и обхвана с две ръце чашата си. Не, от самото начало тя знаеше, че не му подхожда, не подхождаше на имиджа му, както и той не подхождаше на нейния. И въпреки това онази първа вечер на терасата на Райтови бе усетила нещо, свързано с него и нея. Много бързо бяха видели прекалено много един в друг. Още тогава някаква мисъл бе пробола подсъзнанието й. „Той може да е мъжът.“ Глупави фантазии като за жена, която никога не си е представяла, че може да иска някой „да е мъжът“. Но не успя да се отърси от тази мисъл.

Чудеше се дали се бе отърсила от Алън. Определено си бе заслужила яростта му и студения гняв в очите му, когато излезе от вратата й. Шелби имаше силата да изтръгне това от него. Бе страшничко и някак… Да, някак прелъстително. Ала от това можеше да стане зла. То бе нещо друго. Злобата отново идваше от чувството й за самосъхранение, когато усещаше, че властта му над нея е твърде голяма. Затова вероятно заслужаваше, макар да не й бе леко, болката и желанието, които той бе оставил в нея.

Облиза устни, като си спомни. Алън Макгрегър имаше две страни, помисли тя. Едната спокойна и разумна, другата твърда и безжалостна. Това го правеше само още по-привлекателен. По-опасен, добави мрачно.

Шелби остави чашата, затвори списанието и се опита да се съсредоточи. В края на краищата, бе го отблъснала, точно както бе решила. Нямаше нужда сега да се чувства нещастна. Бързо захвърли настрани списанието, изправи се и закрачи из стаята. Нямаше да се обажда и да се извинява. Само би усложнила нещата.

И все пак, ако покажеше ясно, че това бе само едно официално извинение и нищо повече… Не, нямаше да е умно, напомни си тя и тръсна глава. Нещо по-лошо, щеше да е тъпо и блудкаво. Вече бе взела своето решение. Винаги се бе гордяла, че знае какво иска и не се отклонява от него.

Погледът й попадна върху балоните, натрупани в безпорядък на кухненската й маса. Те бяха загубили силата си да се реят високо във въздуха и сега лежаха удобно, като спомен от щастлив празник. Шелби въздъхна. Трябваше да ги спука и да изхвърли парчетата. Прокара пръст по едно портокалово-жълто кълбо. Сега бе прекалено късно.

Ако се обадеше и категорично откажеше да бъде въвлечена в разговор… Само едно извинение и нищо друго… Три минути. Прехапа устни. След няколко любезни изречения съвестта й щеше да е чиста. Какво можеше да се случи за три минути по телефона? Погледна отново към балоните. Много неща, напомни си тя. Цялата каша вчера бе започнала от едно телефонно позвъняване.

Докато стоеше в нерешителност, някой почука на вратата. Шелби бързо се обърна с трепнало предчувствие. Още преди чукането да се повтори, вече бе отворила вратата.

— Аз… О, здравей, мамо.

— Съжалявам, че не съм този, който се надяваше да видиш. — Дебора я целуна бързо по бузата и влезе.

— По-добре, че не си — измърмори Шелби и затвори вратата. — Ще ти сипя кафе — усмихна се тя лъчезарно. — Не се случва често да се отбиеш сутрин в неделя.

— Можеш да ми сипеш половин чашка, ако очакваш някого.

— Не очаквам. — Тонът на Шелби бе безизразен и решителен.

Дебора за момент замислено се загледа в гърба на дъщеря си. Печално поклати глава, като са чудеше защо ли се опитва. Вече от десет години не успяваше да разбере Шелби.

— Ако си свободна днес следобед, искаш ли да дойдеш с мен на новата изложба на фламандска живопис в Националната галерия?