Нора Робъртс - Всичко е любов

Събра документите и ги сложи в куфарчето си. До утре нищо друго не можеше да направи. Освен това очакваше посещение след — погледна часовника си — десет минути. Облегна се на удобния изтъркан кожен стол и си позволи да изпразни съзнанието си.

Винаги успяваше да се отпусне в тази стая. Ламперията бе тъмна и блестяща, таванът висок. През зимата поддържаше малък огън в камината от розов мрамор. Над нея бяха окачени портрети в старинни рамки със странни форми, каквито колекционираше. Семейни фотографии — от дагеротипии на прапрадядовците му, които никога не бяха напускали Шотландия, до фотографии на брат му и сестра му. Когато сестра му, Рина, родеше, щеше да добави и снимката на своя племенник или племенничка.

Алън погледна към портрета на елегантната русокоса жена със смеещи се очи и упорити устни. Странно, помисли той, в колко различни оттенъци могат да бъдат косите. Косата на Рина нямаше нищо общо с непокорните огнени къдрици на Шелби.

Непокорна. Тази дума й подхождаше — и го привличаше, макар да знаеше, че това не бе разумно. Да се захване с нея означаваше предизвикателство за цял живот. Да я има би означавало непрекъснати изненади. Странно, че мъж като него, който винаги бе предпочитал добре подреденото и разумното, сега знаеше, че животът му нямаше да бъде пълноценен без сътресения.

Огледа стаята — стени с книги, добросъвестно систематизирани и подредени, светлосив килим със следи от износване, но не и от зацапване, строг тъмночервен викториански диван. Стаята бе организирана и подредена. Като живота му. Сега Алън искаше вихрушка — не за да я покори, а просто за да я изпита.

На входната врата се позвъни и той погледна часовника си. Майра идваше точно навреме.

— Добро утро, Макгий — усмихна се тя на иконома на Алън.

— Добро утро, госпожо Дитмайър. — Макгий бе висок метър и осемдесет и пет, як като скала шотландец, и наближаваше седемдесетте. Тридесет години бе работил като иконом в семейството на Алън, преди по негово собствено настояване да напусне Хайанис Порт и да се пренесе в Джорджтаун. Господин Алън щеше да има нужда от него, бе казал той със своя гърлен акцент.

— Не вярвам да си направил от онези чудесни понички.

— Със сметанов крем — отговори Макгий с изражение, толкова близо до усмивка, колкото изобщо му се случваше.

— О, Макгий, обожавам те! Алън… — Майра протегна ръце към Алън, който се зададе по коридора. — Толкова мило от твоя страна, че ми позволяваш да ти досаждам в неделен ден.

— Ти никога не си ми досаждала. — Той я целуна по бузата и я поведе към гостната.

Стаята бе издържана в спокойни, мъжки цветове — екрю и слонова кост с тук-там тъмнозелено. Мебелите бяха предимно в британски стил от осемнадесети век, килимът — избелял персийски. В спокойната и удобна стая малко изненадващо изглеждаше големият пейзаж с маслени бои на южната стена — назъбени планини, кипящи облаци и раздирано от светкавици небе. Майра винаги я бе приемала като интересно и многозначително допълнение.

Тя с въздишка се отпусна на един фотьойл и изу обувките си с високи токове в същия шокиращо розов цвят като чантата й.

— Какво облекчение — измърмори. — Просто не мога да се накарам да си купя подходящия номер. Каква дан плащаме на суетата. — Размърда удобно пръстите на краката си. — Получих много сладка бележка от Рина — продължи Майра с усмивка, като търкаше крак в крак, за да възстанови кръвообращението си. — Пита кога ние с Хърбърт ще отидем в Атлантик сити, за да си загубим парите в тяхното казино.

— И аз за малко се отбих в казиното последния рът, когато ходих там. — Алън седна. Знаеше, че Майра ще стигне до целта на посещението си, когато сама реши.

— Как е Кейн? Какво палаво дете беше! — продължи тя, преди Алън да бе успял да отговори. — Кой би помислил, че ще стане такъв блестящ адвокат.

— Животът е пълен с изненади — забеляза Алън. Кейн винаги бе смятан за палавото дете, а той за послушното. Защо не можеше да си го спомни сега?

— О, колко вярно… А, ето идва моята диета. Слава Богу — оповести Майра, като видя, че в стаята влиза Макгий с поднос. — Ще се пръсна, Макгий, благословен да си. — Зае се с чайника, докато Алън я наблюдаваше развеселен. За каквото и да бе дошла, първо щеше да се наслади на чая и поничките. — Толкова ти завиждам заради иконома ти — сподели тя и му подаде чашата. — Знаещ ли колко се опитвах да го открадна от родителите ти преди двадесет години?

— Не знаех — засмя се той. — Пък и Макгий е прежалено дискретен за да го спомене.