Нора Робъртс - Всичко е любов

Шелби сви рамене и се загледа в чашата си.

— Беше много приятен ден. — Поднесе чашата към устните си, после я остави, без да пийне.

Дебора погледна отново към снимката. Кога за последен път бе виждала Шелби ведра? Бе ли я виждала някога? О, може би, помисли тя с бърза, почти забравена болка. Когато малкото момиченце седеше с баща си и двамата си говореха тайни неща. Тя потисна въздишката си и с престорен интерес се насочи към кафето.

— Предполагам, че си обяснила позицията си на сенатор Макгрегър.

— Още в началото казах на Алън, че дори няма да се срещам с него.

— Миналата седмица дойде с него у Дитмайърови.

— Това беше друго. — Шелби неспокойно мачкаше ъгъла на вестника. — А вчера беше грешка.

— Той не е баща ти, Шелби.

Сивите очи се вдигнаха, толкова неочаквано измъчени, че Дебора отново посегна да хване ръката й.

— Толкова прилича на него — прошепна Шелби. — Направо е плашещо. Това спокойствие, това отдаване на работата, тази искрица, която ти показва, че ще посегне към върха и сигурно ще го достигне, освен ако… — Тя замълча и затвори очи. Освен ако някой маниак с мрачни мисли и пистолет не го спре. — О, Господи, струва ми се, че се влюбвам в него и ми се иска да избягам.

Дебора стисна по-силно ръката й.

— Къде?

— Където и да е. — Шелби пое дълбоко въздух, за да се успокои и отвори очи. — Имам десет причини да не искам да се влюбвам в него. Ние с него изобщо не си приличаме.

За пръв път, откак даде на дъщеря си вестника, Дебора се усмихна:

— А трябва ли да си приличате?

— Не ме обърквай, когато се опитвам да разсъждавам логично. — Шелби се бе поуспокоила и отвърна на усмивката й. — Мамо, аз за една седмица ще го побъркам. Никога не бих могла да искам от него да се приспособи към моя начин на живот. А аз никога не бих могла да се приспособя към неговия. Достатъчно е да поговориш с него само няколко минути, за да разбереш, че той има подреден ум, който работи като компютърен шах от най-висока класа. Сигурно е свикнал да яде в точно определени часове, сигурно знае точно кои ризи ще даде на пране.

— Мила моя, дори ти трябва да усещаш колко глупаво звучи това.

— Само по себе си сигурно е глупаво. — Погледът й попадна върху балоните, които лежаха на пода. — Ала като прибавиш всичко друго…

— Под „всичко друго“ ти разбираш факта, че е политик. Шелби… — Дебора изчака, докато очите на дъщеря й срещнаха нейните. — Не можеш да си поръчаш в какъв мъж да се влюбиш.

— Аз няма да се влюбвам в него. — Лицето й придоби упорит вид. — Харесвам живота си такъв, какъвто е. Никой няма да ме накара да го променя, преди да съм готова за това. Хайде. — Тя отново стана и започна да обикаля наоколо. — Ще отидем да разгледаме твоите фламандски живописци, а после ще те заведа да обядваме.

Дебора гледаше как Шелби се мята из апартамента и си търси обувките. Не, не желаеше на дъщеря си болка, помисли тя отново, но знаеше, че болката идва. На Шелби щеше да й се наложи да се справи с нея.

Алън седеше на голямото старинно бюро в кабинета си. Прозорецът зад гърба му бе отворен. Долавяше се уханието на цъфналия люляков храст в малкото дворче отвън. Спомни си, че първата вечер, когато се запозна с Шелби, също миришеше на люляк. Ала сега нямаше да мисли за нея.

На бюрото пред него бяха подредени отговорите и справките във връзка с неговата кампания за подслон на бездомните. На следващия ден щеше да има среща с кмета на Вашингтон и можеше само да се надява, че тя ще мине също така добре, както и обсъжданията с кмета на Бостън. Имаше факти — неговите сътрудници от седмици работеха, за да съберат нужната му информация. Пред него лежаха снимки. Вдигна една от тях — двама мъже, спящи на дрипаво одеяло пред една врата близо до ъгъла между Четиринадесета улица и „Белмънт“. Беше не просто тъжно. Беше непростимо. Подслонът бе първата основна необходимост.

Едно бе да се съсредоточи върху проблемите — безработицата, рецесията, недостатъците в системата за социално осигуряване, а съвсем друго — да гледа как хората живеят, без да са обезпечени най-елементарните им потребности, докато колелото на социалната реформа бавно се върти. Идеята му бе да осигури основните потребности — подслон, храна, дрехи — срещу труд и време. Нищо безплатно, никаква благотворителност.

Но му трябваха средства и — което бе също толкова важно — трябваха му доброволци. В Бостън бе задвижил нещата след дълга, на моменти изтощителна битка, ала бе прекалено рано, за да се видят резултатите. Налагаше се да разчита на информацията, събрана от неговите сътрудници и на собствената си способност да убеждава. Ако успееше да добави към това и влиянието на кмета, той се надяваше да се пребори за федералните фондове, които му трябваха. Може би.