Нора Робъртс - Всичко е любов

— Не ме е грижа какво искаш ти.

Когато Алън направи още една крачка напред, Шелби заби гръб във вратата и тя поддаде. Щеше да се спъне, ако не я бе сграбчил бързо. В следващия момент се оказаха вътре. Тялото й бе притиснато към него, ръцете й се опряха на раменете му, този път неволно.

Шелби отметна глава, вбесена от това, че коленете й бяха омекнали от страх, докато кръвта й пулсираше силно и бързо от най-първична страст.

— Алън, не можеш…

— Не мога ли? — Ръката му се вплете в косата й и я привлече към себе си. В него изведнъж нахлуха гняв, възмущение, страст. Никога преди не бе изпитвал всички тези чувства едновременно. — Мога. И двамата знаем, че мога и че съм можел и по-рано. — И трябваше, добави той наум, когато гневът и безсилието надделяха. — Ти и в момента ме желаеш. Виждам го.

Тя тръсна глава, ала не успя да се освободи от ръката му. Как бе могла толкова бързо да забрави пантерата?

— Не, не е вярно.

— Мислиш ли, че можеш безнаказано да обругаваш това, с което се занимавам, това, което съм? — Ръката му се стегна около кръста й, така че Шелби едва се сдържа да не ахне. — Мислиш ли, че можеш да ме докараш дотук и да не си платиш?

Тя преглътна, но гърлото й си остана сухо.

— Държиш се така, сякаш съм те окуражавала, докато аз правех точно обратното — възрази Шелби с тон, който в почти успя да прозвучи лека досада. — Пусни ме, Алън.

— Когато съм готов.

Устните му се спуснаха към нейните. Тя затаи дъх — не бе сигурна дали от протест или от очакване. Ала той спря точно преди да я докосне и Шелби остана трепереща. Всичко, което можеше да види в очите му, бе гняв и собственото й отражение. Да, бе забравила за пантерата и за онзи зъл, кипящ гняв на героите на Бронте, на които отначало й бе напомнял.

— Мислиш ли, че ти си това, което искам? Което мога разумно, спокойно да кажа, че искам? Ти си всичко друго, но не и това, което ми подхожда. Ти се надсмиваш над всичко, което е жизненоважно за мен.

Заболя я. Въпреки че точно това бе искала да направи, заболя я, че той можеше да го каже.

— Аз съм точно това, което съм — изстреля тя обратно. — Точно това, което искам да бъда. Защо не ме оставиш на мира и не си намериш някоя от твоите студени блондинки, които изглеждат толкова съвършени в Оскар де ла Рента? Те са създадени за компания на един сенатор. Аз не искам нищо от това.

— Може би. — Гневът го завладяваше. Никога не му се бе случвало нещо да го завладява толкова бързо. — Може би. Ала кажи ми… — Стисна я по-здраво. — Кажи ми, че не искаш мен.

Дишането й бе учестено. Кратки, конвулсивни вдишвания, които сякаш не достигаха до дробовете. Дори не усещаше, че пръстите й се бяха впили в раменете му, нито че с бързо нервно движение облиза устни. Шелби винаги бе знаела, че за лъжата си има време и място.

— Не те искам.

Но това отрицание завърши със стон на разтреперана възбуда, когато устните му уловиха нейните. Това не бе спокойното, безкрайно прелъстяване на целувката, която първо й бе подарил, а нейната пълна противоположност. Твърди, безжалостни, устните му властваха над нейните така, както никой никога не го бе правил. Както никой мъж никога не се бе осмелявал. Зашеметена, тя търсеше опипом пътепоказателите, които вече ги нямаше.

Вкусваше гнева му и го посрещаше с безпомощната страст, която се бе надигнала прекалено бързо, за да бъде овладяна. Усещаше яростта му и я посрещаше с огън, който пламтеше прекалено силно, за да бъде потушен. Нямаше го остро пронизващото я разкаяние. Шелби бе точно там, където искаше да бъде. Пръстите й, впити в раменете му, го увещаваха да иска още, а докато той искаше, тя вземаше.

Алън я притисна по-силно към себе си, забравил за нежността, която винаги бе отличителна черта на начина му да прави любов. Устните й под неговите бяха подивели, алчни и ненаситни. Ала този път това не му стигаше. Ръката му се плъзна под блузата, за да я намери.

Бе толкова стройна, толкова мека, но сърцето й се блъскаше под дланта му като сърце на маратонец. Шелби се притисна към него, стенейки нещо, което би могло да бъде неговото име. Нейният вкус бе също толкова див и свободен, както и ароматът й, възпламеняваше желание, което запулсира в него, докато го оглуши. Можеше да я вземе след няколко секунди или след час — на пода или където стояха. Само като го знаеше, страстта го прониза като стрела. Това не бе отдаване, а страст срещу страст, огън срещу огън. Никога не можеше да я покори, ала можеше да я има.

А ако я вземеше сега, въпреки че тя го желаеше, рискуваше да няма нищо, след като всичко свърши. Рискуваше да докаже, че тази нейна безгрижна, язвителна забележка бе правдива.