Нора Робъртс - Всичко е любов

Едно посещение в Националната зоологическа градина обещаваше тълпи и тайфи от деца. Вивариумът бе претъпкан и ехтеше от писъци. Шелби изглежда нямаше нищо против мушкането с лакти, докато си проправяше път към един дебел питон.

— Прилича на нашия депутат от Небраска.

Напуши я смях, като си представи дебеловратия кривоглед конгресмен. Развеселена от забележката му, тя обърна глава да го погледне. Още сантиметър, и устните им щяха да се докоснат. Би могла да се отдръпне, въпреки че това означаваше да настъпи няколко души по пръстите. Би могла просто да завърти глава обратно към питона. Вместо това вдигна брадичка, за да останат очите им на една линия.

Какво имаше в него, което я караше да иска да изкуши съдбата? Защото със сигурност точно това щеше да направи, ако разрешеше този следобед да се превърне в нещо повече от една приятелска разходка. Алън не бе мъж, от когото една жена можеше лесно да се отърве, след като бе направила тази последна стъпка. Мъж като него можеше тихо да властва и методично да поглъща хората около себе си, преди те изобщо да са разбрали какво става. Дори и само заради това би трябвало да бъде нащрек с него, да се държи по-внимателно, отколкото с другите си приятели. Ала не можеше да забрави кой бе той — обещаващ млад сенатор, чието бъдеще направо изискваше от него да се състезава за най-високия пост.

Не, за да предотврати болка и за двете страни, Шелби нямаше да се задълбочава. Независимо колко го искаше.

— Има много хора — прошепна тя и очите й се засмяха.

— Колкото повече стоим тук… — Бедрата му докоснаха нейните, когато едно детенце се провря към стъклото. — Толкова повече заобичвам змиите.

— Да, и на мен ми харесват. Това първично излъчване на зло е толкова привлекателно. — Гърдите й се притиснаха към него, защото хората от всички страни започнаха да се блъскат.

— Първичният грях — промърмори Алън и лесно долови нейния аромат през смесените миризми на човешки същества. — Змията изкушила Ева, а Ева изкушила Адам.

— Винаги съм мислила, че Адам твърде лесно се е поддал — отбеляза Шелби. Сърцето й биеше бързо и не съвсем равномерно срещу неговото, но тя не се отдръпна. Трябваше да изпита това, преди да разбере как да го предотвратява. — Змиите и жените са поели истинския риск, а мъжът се е оказал невинен страничен наблюдател.

— Или същество, което рядко може да устои на изкушение във формата на жена.

Гласът му бе станал прекалено мек. Шелби го хвана за ръката и го издърпа, като смяташе това за стратегическо отстъпление.

— Хайде да излезем и да отидем да видим слоновете.

Тя си пробиваше път между хората и направо го влачеше, като се промъкваше между бебета в проходилки. Той би ходил бавно. Шелби винаги би се носила бързо напред. Когато излязоха на слънце, тя закрепи на носа си огромни слънчеви очила, без да забави крачка.

Миризмата на животни проникваше навсякъде, разнасяна от вятъра, остра и първична. Можеха да се чуят рев, крясък или мучене. Шелби се стрелкаше по пътеките, спираше пред клетките, навеждаше се срещу решетките, поглъщаше всичко, сякаш й бе за пръв път. Около тях имаше двойки, стари и млади, деца с капещи фунийки сладолед. Около клетките се носеха разговори на различни езици.

— Виж, прилича на теб. — Тя показа една черна пантера, която се бе опънала на слънце и спокойно наблюдаваше течащата край нея река от хора.

— Така ли? — Алън се вгледа в котката. — Мързелива? Покорна?

Шелби се засмя с нейния дрезгав смях.

— О, не, сенаторе. Спокойна, замислена. И достатъчно самонадеяна, за да е сигурна, че тази клетка не е нещо, с което не може да се справи. — Обърна се, облегна се на парапета и се вгледа в Алън, както преди това бе разглеждала пантерата. — Тя е преценила обстановката и е решила, че при това положение може да си живее живота, както й харесва. Чудя се… — Смръщи вежди. — Чудя се какво ще направи, ако наистина се ядоса. Изглежда така, сякаш изобщо не може да се нервира. Котките обикновено не се нервират, освен ако много ги предизвикат, и тогава… Тогава са смъртоносни.

Той й се усмихна странно, хвана я за ръката и я поведе отново по пътеката.

— Те обикновено внимават да не ги ядосват често.

Шелби отметна глава и го погледна мило.

— Ела да видим маймуните. Винаги имам чувството, че седя на балкона на Сената.

— Това е злобно — отбеляза Алън и я дръпна за косата.

— Знам, ала нищо не мога да направя. — За момент опря глава на рамото му, както си вървяха. — Често не съм добър човек. И двамата с Грант изглежда сме наследили някакъв сарказъм… Или може би цинизъм. Вероятно от дядо ни по бащина линия. Той наистина прилича на една от тези мечки гризли, които гледахме — дебнещ, крачещ напред-назад, нервен.